Читать «Собствено правосъдие» онлайн - страница 190

Седна зад бюрото и плъзна длан по стария дървен плот. После се облегна в проскърцващия стол и отправи поглед към стената с любимите си книги. Направи си кафе и излезе навън с чашата в ръка. Обиколи гробището, отбелязвайки какво трябва да се свърши. От следващия ден отново поемаше грижата за това печално късче земя. Тук му беше мястото.

Вечерта посрещна приятелите си. Прегърна Рубън, Кейлъб и Анабел и отново им благодари за подкрепата. Рубън донесе няколко стека с бира, а Кейлъб извади бутилка хубаво вино. Малко по-късно към тях се присъединиха Алекс, Фин и Нокс.

Двамата с Нокс седнаха пред камината, а Алекс и Анабел оживено разговаряха в ъгъла. Тя държеше чаша вино, а той — кутийка бира.

— Всъщност защо реши да ни помогнеш? — внезапно попита тя.

— Защото не мога да оставя приятелите си да умрат от глупост.

— О, много ти благодаря!

Той я притегли към себе си.

— Направих го, защото не обичам да оставям нещата недовършени. И защото много исках да ти кажа, че ми е приятно с теб въпреки всичките ужасни неща, които изрече по мой адрес.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Това ли е най-доброто „моля те, върни се при мен“, което е в състояние да изрече един агент на Сикрет Сървис?

— Нас ни учат да бъдем мълчаливи и силни.

Анабел преплете пръсти с неговите и прошепна в ухото му:

— Това, което направи, беше чудесно. Поднасям ти извинения за всичките ужасни думи, които казах. — После погледна към Рубън. — И той помогна, като ми обясни как стоят нещата.

— Нека започнем на чисто, пък да видим какво ще излезе.

Рубън, който ги наблюдаваше от другия край на стаята, направи измъчена физиономия.

— Боже господи, всеки момент ще повърна! — простена той, вкопчвайки се в ръката на Кейлъб.

— Не бъди ревнив — успокоително рече Кейлъб. — Той е по-млад и по-хубав от теб. Аз също си нямам никого, но не се оплаквам. Нас просто не ни бива по женската част. Дано това те накара да се почувстваш по-добре.

Рубън пресуши бирата си на един дъх и се отдалечи, мърморейки под нос.

Телефонът на Алекс зазвъня и всички се обърнаха към него.

— Ало? Какво?! — Тялото му се изпъна, кутийката едва не падна от ръката му. — Да, сър. Разбира се, сър. Ще направя всичко възможно да бъде там. Разчитайте на мен, сър.

Когато изключи телефона, в очите му се четеше смайване.

— Кой беше? — попита Нокс. — Пак ли президентът?

Алекс бавно поклати глава, пристъпи към Стоун и сложи ръка на рамото му.

— Беше председателят на обединените началник-щабове.

— Какво?! — възкликна Рубън и кръвта се оттече от лицето му. — Какво искаше, по дяволите? Технически погледнато, аз не се водя дезертьор. Беше недоразумение.

— Обади се заради теб, Оливър — тихо добави Алекс.

— Заради мен?

— Утре двамата отново ще се разходим до Белия дом.

— Защо?

— Става въпрос за един медал, приятелю — усмихна се Алекс. — Един много закъснял медал. Висшето командване прегледало военното ти досие и направило предложение. А президентът го подписал.