Читать «Собствено правосъдие» онлайн - страница 18
Дейвид Балдачи
Алекс се втренчи в лицето му.
— Заплашваш ли ме?
— Оливър извървя пътя до ада и обратно заради Симпсън и Грей. Радвам се, че са мъртви. Честно си признавам, че и аз с удоволствие бих им пуснал по един куршум в главите!
— За което щеше да влезеш в затвора.
— Ами да. Като те слушам какви ги дрънкаш, май и Хитлер е заслужавал съдебен процес.
— Какъв ти е проблемът, за бога? Защо ме нападаш, сякаш съм против Оливър?
— Защото така ми се струва!
— По-добре да си вървиш, Алекс — обади се Кейлъб. — Моля те!
Форд отмести поглед от кръвясалите очи на Рубън към измъченото лице на Кейлъб. Поколеба се за миг, после си взе палтото и излезе.
Потънал в грижите си, той изобщо не забеляза двамата мъже, които го наблюдаваха от колата си. Скочи зад кормилото и подкара, а мъжете подкараха след него. Други двама дебнеха пред апартамента на Кейлъб. Преследването беше започнало.
8
Влакът потегли от гарата, която се оказа някакъв зле осветен перон от грубо сковани греди. Стоун погледна куотърбека, а след това насочи вниманието си към тримата хлапаци, които стояха на няколко метра от тях и очевидно изгаряха от желание за реванш.
Метна сака на гърба си и хвана момчето за ръка.
— Да вървим.
То рязко се дръпна.
— Никъде няма да ходя с теб!
— В такъв случай пак ще си имаш работа с онези тримата.
— Те искат теб, а не мен. Нали ти им срита задниците?
— Но с
Лицето на момчето за пръв път доби по-замислено изражение.
— Е, виждам, че успях да привлека вниманието ти — рече Стоун. — Ще ми кажеш ли като за начало откъде идваш?
— От дома. Тръгнах си, завинаги. Искам да имам собствен живот.
— Това чувство ми е познато. Но при създалите се обстоятелства май ще е по-разумно да се прибереш обратно, да си сложиш лепенка на носа, а после да започнеш пътешествието си наново. Имаш ли родители?
— Майка.
— А къде живееш?
Момчето хвърли гневен поглед към тримата, които продължаваха да ги гледат.
— Не искам да се връщам там! Току-що се махнах от проклетото място!
Стоун плъзна поглед по коженото му яке.
— Имаш фигура на спортист.
— Най-добрият, който някога се е раждал в онази дупка! Но виж ме докъде стигнах.
— Малцина пробиват в професионалния спорт — каза Стоун. — Но това не означава, че не си заслужава да опиташ, нито пък, че си се провалил.
— Мерси за нравоучението — процеди през зъби хлапакът. — Направо ми промени живота.
— Виж какво, синко — въздъхна Стоун. — Аз също си имам проблеми. Ако през следващите пет секунди не се разберем като нормални хора, оставям те на онези хиени.
— Какво искаш от мен?
— Кажи ми как се казваш и откъде си.
— Дани. Дани Райкър. Сега доволен ли си? А ти как се казваш?
— Бен — отвърна без колебание Стоун, използвайки името на баща си. — А откъде си, Дани Райкър?
— От Дивайн, Вирджиния. Затънтено миньорско градче.
— Колко е далеч оттук?
— На три часа с кола.
— И майка ти е там, така ли?
— Да.
— А ти я остави сама в затънтеното градче?