Читать «Собствено правосъдие» онлайн - страница 18

Дейвид Балдачи

Алекс се втренчи в лицето му.

— Заплашваш ли ме?

— Оливър извървя пътя до ада и обратно заради Симпсън и Грей. Радвам се, че са мъртви. Честно си признавам, че и аз с удоволствие бих им пуснал по един куршум в главите!

— За което щеше да влезеш в затвора.

— Ами да. Като те слушам какви ги дрънкаш, май и Хитлер е заслужавал съдебен процес.

— Какъв ти е проблемът, за бога? Защо ме нападаш, сякаш съм против Оливър?

— Защото така ми се струва!

— По-добре да си вървиш, Алекс — обади се Кейлъб. — Моля те!

Форд отмести поглед от кръвясалите очи на Рубън към измъченото лице на Кейлъб. Поколеба се за миг, после си взе палтото и излезе.

Толкова по въпроса за клуб „Кемъл“. Край. Точка. Вече беше сигурен, че никога повече няма да види Анабел.

Потънал в грижите си, той изобщо не забеляза двамата мъже, които го наблюдаваха от колата си. Скочи зад кормилото и подкара, а мъжете подкараха след него. Други двама дебнеха пред апартамента на Кейлъб. Преследването беше започнало.

8

Влакът потегли от гарата, която се оказа някакъв зле осветен перон от грубо сковани греди. Стоун погледна куотърбека, а след това насочи вниманието си към тримата хлапаци, които стояха на няколко метра от тях и очевидно изгаряха от желание за реванш.

Метна сака на гърба си и хвана момчето за ръка.

— Да вървим.

То рязко се дръпна.

— Никъде няма да ходя с теб!

— В такъв случай пак ще си имаш работа с онези тримата.

— Те искат теб, а не мен. Нали ти им срита задниците?

— Но с теб им беше по-лесно, нали? Кой от двама ни ще изберат според теб?

Лицето на момчето за пръв път доби по-замислено изражение.

— Е, виждам, че успях да привлека вниманието ти — рече Стоун. — Ще ми кажеш ли като за начало откъде идваш?

— От дома. Тръгнах си, завинаги. Искам да имам собствен живот.

— Това чувство ми е познато. Но при създалите се обстоятелства май ще е по-разумно да се прибереш обратно, да си сложиш лепенка на носа, а после да започнеш пътешествието си наново. Имаш ли родители?

— Майка.

— А къде живееш?

Момчето хвърли гневен поглед към тримата, които продължаваха да ги гледат.

— Не искам да се връщам там! Току-що се махнах от проклетото място!

Стоун плъзна поглед по коженото му яке.

— Имаш фигура на спортист.

— Най-добрият, който някога се е раждал в онази дупка! Но виж ме докъде стигнах.

— Малцина пробиват в професионалния спорт — каза Стоун. — Но това не означава, че не си заслужава да опиташ, нито пък, че си се провалил.

— Мерси за нравоучението — процеди през зъби хлапакът. — Направо ми промени живота.

— Виж какво, синко — въздъхна Стоун. — Аз също си имам проблеми. Ако през следващите пет секунди не се разберем като нормални хора, оставям те на онези хиени.

— Какво искаш от мен?

— Кажи ми как се казваш и откъде си.

— Дани. Дани Райкър. Сега доволен ли си? А ти как се казваш?

— Бен — отвърна без колебание Стоун, използвайки името на баща си. — А откъде си, Дани Райкър?

— От Дивайн, Вирджиния. Затънтено миньорско градче.

— Колко е далеч оттук?

— На три часа с кола.

— И майка ти е там, така ли?

— Да.

— А ти я остави сама в затънтеното градче?