Читать «Бандитите на Аризона» онлайн - страница 102

— Право да ви кажа, вие изпитвате злорадство да ме отчайвате, знаете…

— Че обичате сестра ми. Зная, защото сте ми го казвал доста често, тъй че обърнете се към доня Луиса и вярвам…

— Значи вярвате…

— Абсолютно нищо, вие искате много да знаете.

Най-после пътниците стигнаха до къщата, обитавана от дон Агостин де Сандовал и цялото му семейство. Не стана нужда генералът да търси повече, дон Агостин представи на господин Дьо Вилие една очарователна девойка, която дамите вече бяха обикнали безумно. Изтекоха няколко дни в разглеждане на града. Генералът се чувстваше като на тръни; моментът на раздялата наближаваше, а господин Дьо Вилие не смееше да постави въпроса си.

— Между другото — каза дон Агостин една сутрин на закуска — какво мислите да правите с вашата златна мина в Аризона?

— Подарявам ви я, ако това може да ви бъде приятно, драги дон Агостин. Какво искате да направя с нея аз, който заминавам за Франция и никога няма да се върна в тази страна?

— Не говорете така! Кой знае… — каза дон Хосе с усмивка.

— Да, вярно — промърмори генералът, — но в такъв случай би трябвало да се върна в Америка…

— За да се ожените за сестра ми Луиса, нали, генерале? — допълни дон Хосе.

Генералът се смути от това неочаквано подмятане.

— Какво — каза дон Агостин, — значи вие обичате дъщеря ми?

— С цялата си душа — промълви генералът.

— Чудесно! А защо не ми го казахте? Предполагам, че дъщеря ми не е безразлична към вас.

— И аз предполагам — продължи дон Хосе, смеейки се, — малката говори само за спасителя си на всекиго, който иска да я слуша.

— Е, в такъв случай, драги генерале — заяви дон Агостин, — разрешавам ви да направите предложение.

— О, господине, как съм заслужил такова благоволение?

— Да не говорим за това, драги генерале, но ако сте съгласен, да поговорим за сделки.

— На ваше разположение съм, сеньор, но трябва да ви призная, че не зная за какви сделки желаете да говорим.

— Става дума за вашата мина, която искам да купя.

— О, скъпи дон Агостин!

— Извинете, драги генерале, но не приемам подаръци, както самият вие не бихте приел, нали така?

Генералът се поклони, без да отговори.

— Ето защо трябва да признаете, че имам право — продължи старецът. — Ако приема подаръка, който искате да ми направите, ще ви ограбя нечестно. А в доказателство ви предлагам шест милиона за вашата златна мина.

— Какво! — извика генералът, пребледнявайки.

— Казах — шест милиона франка, приятелю, приемате ли?

— Вие се шегувате, сеньор, това не е хубаво.

— Не се шегувам, драги генерале — каза старецът, разстилайки книжа на масата, — ето полици от първите парижки банкери.

— Но това е сън! — извика генералът, замаян от радост и изненада. — Позволете ми да отида да направя предложение на вашата очарователна дъщеря.

— Че защо така? — каза дон Агостин, усмихвайки се.

— Защото, ако вашата дъщеря ми откаже ръката си, тази сума ще бъде безполезна и нищо не ще ме накара да я приема.

И напусна трапезарията почти тичешком, оставяйки дон Агостин и двамата му сина смаяни.

След две минути генералът се върна, следван от дамите; доня Луиса се хвърли в обятията на баща си. Две седмици по-късно стана сватбата. На нея дойдоха много гости; всички големи семейства от Нови Орлеан сметнаха за чест да присъстват на сватбата на генерал граф Дьо Вилие. Младоженците прекараха още един месец в Нови Орлеан. Денят на заминаването дойде, както идва всичко в този подлунен свят.