Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 41

— Ривъруайнд замина и не се върна дълги години. Животът ми опустя. Понякога, в дни на отчаяние, си мислех, че е по-добре да умра. Но той се завърна преди седмица — полумъртъв, не на себе си и много болен. Пристигна в селото и се строполи в краката ми, а цялото му тяло гореше от треска. Стискаше жезъла в ръка — едва успяхме да разтворим пръстите му. Не го пусна дори когато изпадна в безсъзнание.

В бълнуването си спомена някакво тъмно място и разрушен град, където смъртта имала черни криле. След това изпадна в делириум и се наложи слугите да завържат ръцете му за леглото. После си спомни някаква жена, обгърната от синя светлина. Каза, че дошла при него в тъмното място, излекувала го и му дала жезъла. След като си спомни за нея, температурата му спадна и треската премина. И преди два дни… — Тя замълча. Бяха изминали само два дни, а й се струваше, че е минал цял един живот. Въздъхна и продължи: — Той занесе жезъла на баща ми и каза, че му го е дала богиня, чието име не знаел. Баща ми погледна жезъла и му заповяда да направи нещо — каквото и да е. Не се случи нищо. Тогава той обяви Ривъруайнд за измамник и заповяда на племето да го пребие с камъни заради богохулството му!

Докато разказваше, Златна Луна пребледня, а лицето на воина потъмня още повече.

— Оковаха го и го заведоха до Стената на скръбта — продължи тя почти шепнешком. — Започнаха да го замерят с камъни. Той ме гледаше с любов и крещеше, че дори смъртта няма да ни раздели. Не можах да понеса мисълта да изживея остатъка от живота си сама, без Ривъруайнд. Затичах се към него. Камъните ни удряха… — Златна Луна докосна челото си, намръщи се при спомена за болката и Танис видя прясна драскотина върху загорялата й кожа. — Тогава избухна някаква светлина. Когато се свестихме, се намирахме на пътя за Солас, а жезълът пламтеше със синя светлина. После угасна, потъмня и стана такъв, какъвто е сега. В този момент решихме да отидем в Хейвън и да попитаме мъдрите хора какъв е този жезъл.

— Ривъруайнд — попита озадачено Танис, — какво си спомняш за този разрушен град? Къде се намира?

Мъжът не отговори, само го изгледа с крайчеца на тъмните си очи и продължи да крачи, погълнат от собствените си мисли. След това се загледа в сенките между дърветата.

— Танис Полуелфът — изрече накрая. — Нали това ти е името?

— Хората ме наричат така, защото елфското ми име е дълго и ги затруднява.

— А защо те наричат полуелф, а не получовек? Въпросът зашлеви Танис като шамар. Едва се насили да отговори спокойно. Знаеше, че Ривъруайнд го е задал с някаква цел и че не беше обида, а изпит. Затова подбра внимателно думите си:

— Според хората полуелфът е почти пълноценно същество. А получовекът е нещо сакато.

Ривъруайнд прецени внимателно думите му, кимна в знак на задоволство и най-накрая отговори на въпроса му:

— Скитах се в продължение на години. Случваше се да не знам къде се намирам. Следвах слънцето, луните и звездите. Пътешествието ми бе като мрачен сън. — Той замълча за Когато отново заговори, гласът му звучеше така, сякаш идваше от много далеч. — Това беше град, чиято някогашна красота още си личеше. Сградите бяха бели и се крепяха върху високи мраморни колони. Но изглеждаше като пометен от огромна ръка надолу по склона на планината. А мястото бе много старо и се чувстваше злото в него.