Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 244

След смъртта на стария магьосник кендерът се бе променил, макар да не му личеше. Беше осъзнал, че последното приключение имаше огромно значение и цел, заради която бяха загинали хора. Зачуди се как се оказа въвлечен в него и си помисли, че може би вече бе отговорил на Физбан — малките неща, които вършеше, по някакъв начин означаваха много в голямата схема на нещата.

Но досега не се беше замислял, че може и всичко това да е напразно и да не означава нищо. И че щяха да страдат и да се разделят със скъпи хора, като Физбан, и накрая драконите все пак да спечелят войната.

— Трябва да се опитваме и да се надяваме — изрече на себе си. — Това е важното — да се опитваш и да се надяваш. Може би най-важното от всички неща.

Нещо се спусна от небето и докосна леко носа на кендера. Той посегна и го улови. Беше малко бяло перо.

Поемата „Песен за Хума“ е последното и — според мнозина — най-великото произведение на барда-елф Куивален Сот. След Катаклизма оцеляват само части от нея. Говори се, че тези, които я изучават всеотдайно, могат да видят в нея бъдещето на непрестанно променящия се свят.

Песен за Хума

Преброди много селища и паднали царства,

видя гробове безброй и ниви запустели

и мечът му във танц жесток се разигра,

защото примирение народите обзе ги.

От драконите силно разгневен,

величествен и като огън устремен,

той, Хума, пое към края на света,

където няма разум, липсват сетива.

Не друг, сам Паладин го призова

да превъзмогне тиранията, в която бе израсъл,

да се отправи надалеч — във Пустошта,

и в бой да влезе с чудовищата страшни.

И той намери Белия елен, видя го там — на края на гората,

където Хума гладен, изтощен

извади своя лък, опъна тетивата.

Ала внезапно онемя пред красотата —

неземна, нереална му се стори тя,

а щом за миг проблеснаха рогата,

ръката му отпусна се сама

Трите луни отгоре мигом спряха

надвеси се над него планината

като хищна птица — черна сянка

разбра, че ще го следва в тъмнината.

Бе рано сутрин — стигнаха една дъбрава,

еленът продължи, но Хума спря тогава,

не го последва и остана там за много дни

и пътешествието свърши — нещо го плени.

Сред клоните в гората срещна някаква жена,

видя, че е неземна и по-красива от звезда,

но все убягваше му, сякаш бе неуловима

и стана по-прекрасна, защото бе без име.

Откриха истината за живота и смъртта,

разбраха, че светът и всичко живо в него

са подчинени и зависят от простите неща

и от копнежа, който е в сърцето.

Тогава тя се реши и му призна,

че не е земна, не е простосмъртна,

че всъщност тя съвсем не е жена,

а е на драконите горда дъщеря.

Научи тайната жестока — небето посивя,

земята под краката му се завъртя,

трите луни с бодлива светлина искряха,

дори тревите се присмяха.

Но тя, безименна, надежда му остави,

посочи му ясно накъде да върви.

Еленът се върна и той тръгна след него на изток,

към вечната мъдрост на бог Паладин.

Пътува дълго — през кръв и жарава,

намери той пристан в далечен източен храм,