Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 164
Маргарет Вайс
— Един истински рицар на справедливостта и силата, който призовал самите богове да изковат копие, за да се изправи срещу драконите — измърмори Карамон и погледна Стърм, който спеше на пода на клетката.
— Копие ли чух? — Физбан моментално спря да хърка и се събуди. — Кой спомена копието за дракони?
— Брат ми — отвърна Райстлин с горчива усмивка. — Това е откъс от Химна. Двамата със Стърм май съвсем са се побъркали по тия детски приказки.
— Легендата за Хума и неговото копие за дракони е много хубава — възпротиви се старецът и поглади брадата си.
— Да, ама е легенда. — Карамон се прозя и се почеса по гърдите. — Кой знае дали е истинска, дали това копие е съществувало и дали самият Хума е съществувал.
— За драконите вече знаем, че съществуват — измърмори Райстлин.
— И Хума е съществувал, копието му за дракони — също — каза тихо Физбан и лицето му помръкна.
— Така ли? — надигна се Карамон. — И какво представлява? Можеш ли да ни го опишеш?
— Разбира се! — изсумтя обидено старецът. Всички наостриха уши.
— То приличаше на… не, не приличаше. Всъщност то беше… не, и това не е. По-скоро наподобяваше на… почти като… всъщност нещо като пика, точно така! Пика! И вършеше много добра работа срещу драконите.
— Аз смятам да подремна — изръмжа Карамон.
Танис се усмихна, поклати глава и почти веднага заспа опрял гръб на решетката. Не след дълго всички потънаха в
Таселхоф въздъхна и се огледа. Сестън крачеше близо до клетката. Кендерът се оживи. Ето кой щеше да слуша историите му.
Двете луни залязоха. Затворниците спяха. Таласъмите се влачеха полузаспали на опашката и мърмореха, че се нуждаят от почивка, Фюмастър Тоде препускаше начело и мечтаеше за премията си, а зад гърба му драконяните говореха нещо на неразбираемия си език и му хвърляха презрителни погледи.
Таселхоф седеше, провесил крака от клетката, и разказваше на Сестън една от любимите си истории. Внезапно забеляза, че Гилтанас само се преструва, че спи. Видя го как отваря очи и се оглежда, като смяташе, че никой не го наблюдава. Това много го заинтригува. Помисли си, че елфът сигурно изучава или очаква нещо. Кендерът изгуби нишката на разказа си.
— И тогава аз… ами… грабнах един камък от торбата, метнах го и… бам! — фраснах магьосника право по главата — довърши набързо. Демонът го сграбчи за краката и го завлече в Бездната.
— Демон първо благодарил — напомни му Сестън, който бе слушал тази история два пъти в различни вариации. — Това забрави.