Читать «Принцесата» онлайн - страница 21

Арайа тайно се надяваше, че американците няма да оповестят съобщението за нейното изчезване. Но беше малко вероятно — американските вестници просто се надпреварваха да информират за всичко!

Арайа погледна крадешком към мъжа и видя, че е задрямал. Тя тихичко се измъкна и навлезе в пътечката.

Скоро стигна до брега, но слънцето вече залязваше, така че не се виждаше надалеч.

Внезапно тя долови шум, положително бе моторница! Затича се и видя малка лодка, която трима мъже точно изтегляха на пясъка. Вдигна ръка и пое дъх да извика нещо, но в миг падна като подкосена на земята. Лейтенант Монтгомъри я бе затиснал с цялата си тя жест.

— Шт! Тихо! — прошепна той в ухото й. Не чу ли? Не зная кои са, но зная едно: безобидните туристи не изглеждат така!

Арайа се опитваше да си поеме въздух и да вдигне ръка, но Джей Ти я притисна още по-силно.

— Не се допуска — опита се тя да го отблъсне, но той сложи ръка на устата й и просъска:

— Тихо! Гледат към нас!

Тя отдръпна гадните му пръсти, взряна в мъжете. Единият бе застанал до лодката и палеше цигара, докато другите двама измъкнаха в храстите някакъв сандък.

Джей Ти не престана да стиска Арайа, докато мъжете не се качиха в лодката, не запалиха двигателя и не изчезнаха.

— Сега можете да ме пуснете — каза тя.

Но Джей Ти не помръдна. Ръцете му галеха хълбоците й.

— Какво беше това твое бельо! — запита той смаян. — Разликата е от небето до земята!

Възпитанието на майка й не бе третирало такава ситуация, затова Арайа реагира, водена от чисто женския си инстинкт: заби лакът в ребрата му, претърколи се и се изправи.

Мъжът продължаваше да лежи, като разтриваше със свито от болка лице гръдния си кош.

— Слънцето трябва да ми е изсушило нещо мозъка, щом мога да сметна за привлекателна жена като тебе! Връщай се обратно в лагера!

— Какво ли има в сандъка?

Джей Ти се изправи.

— О-хо! Преблагородната принцеса е любопитна? Навярно умираше от желание да кажеш на тия типове, че не е позволено да ти замърсяват острова!

— Островът е американски — отвърна несъзнателно тя.

— О, Боже! — разсмя се той. — Тия ланконки нямат никакво чувство за хумор!

Той тръгна надолу към плажа и тя го последва.

— Разбира се, че имаме чувство за хумор — наежи се тя. — Но само когато не ни третират като затворници. Освен това бих искала да ви помоля повече да не ме докосвате с ръка!

— На колко си години всъщност?

— Аз не мисля, че… — започна тя, но въздъхна и се предаде. — Двадесет и четири.

— А принцът, за който ще се омъжиш?

— Той е граф и е в родствени връзки с английския и норвежкия двор.

— Ясно, значи децата ти ще имат безупречно родословно дърво. Той роднина ли ти е?

Тя пренебрегна тона, с който прозвуча това.

— Съвсем далечен.

— Значи няма да има кръвосмешение. И кой ти го изнамери?

— Лейтенант Монтгомъри, длъжна съм да ви помоля най-сериозно да прекратите този отвратителен разпит!

— О, просто се опитвам да науча нещичко за твоята страна, за нравите и обичаите ти. Има ли нещо лошо в това? Та ти не искаш ли да понаучиш нещо за американците?