Читать «Принцесата» онлайн - страница 13
Джуд Деверо
Арайа премигна смутено. Америка явно съвсем не беше такава, каквато си я беше представяла. Дали не е попаднала на някакъв опасен престъпник? Дали няма да почне да стреля по нея?
Тя изправи надменно глава:
— Не бих ли могла да получа малко сухи дрехи?
И в гласа, и в усмивката й нямаше нищо друго освен безкрайно благоволение.
Страшното животно срещу нея само изсумтя презрително и се пресегна към малкото метално куфарче.
— Имам само униформата си. Друго няма.
Той хвърли дрехите на скута й, излегна се на земята, обърна й гръб, придърпа едно одеяло и затвори очи.
Арайа бе потресена. Само такива мъже ли има в Америка — дето отвличат, стрелят и мятат ножове? Почувства сълзи да парят очите й. Но енергично си забрани да се размеква. Няма да плаче сега! Изобщо няма да плаче, каквото и да става!
Знаеше обаче, че няма да може сама да разкопчае роклята си. Никога досега не й се беше налагало да се съблича сама. Загърна се плътно с неговите дрехи и легна колкото е възможно по-далече от мъжа. Но клетото й тяло продължаваше да трепери от студ.
— Какво става? — изръмжа той и седна. — Ако се страхуваш от мене, мога да те успокоя. Няма жена, която да ме интересува по-малко от тебе.
Арайа мълчеше, чуваше се само тракането на зъбите й.
— Е, добре — въздъхна той. — Ако изляза навън, така че да не те виждам, ще съблечеш ли тази проклета рокля, за да сложиш нещо сухо на себе си?
— Не зная как се прави — призна тя жално.
— Кое как става?
— Не бихте ли престанали да ми крещите така? — изгледа го тя строго и се изправи. — Никога не съм се събличала сама. Всичките тези копчета… Не зная как…
Тя млъкна, защото срещна смаяния му поглед. Какво всъщност очаква този човек? Да не би да смята, че една принцеса кърпи чорапи или лъска сребърните съдове?
Тя надменно изправи глава.
— Никога не се е налагало да се събличам сама. Но съм убедена, че мога да се науча. Ако ми обясните основните правила, аз…
— Ела, обърни се! — изръмжа той и я завъртя да застане с гръб към него. Започна да разкопчава роклята й.
— Мисля, че не е редно да ви позволявам повече да ме докосвате… Вие… Как ви беше името?
— Джей Ти Монтгомъри.
— Да, Монтгомъри, предполагам, че…
Той рязко я обърна към себе си и тя се озова пред гневното му лице.
— Аз съм лейтенант Монтгомъри, на служба във флота на Съединените щати! Не се обръщай към мене само с „Монтгомъри“, не съм ти лакей!
— Напълно разбирам. Естествено че ще използвам титлата ви. Наследствена ли е?
— Нещо повече, принцесо! Сам съм си я заслужил. Получих я, защото… можех да закопчавам сам ризата си — отвърна той грубо. — Хайде, готово! Сама ли ще излезеш от роклята или аз да я смъкна?
— Ще се справя някак — каза Арайа.
— Добре — Той отново си легна.
Арайа го наблюдаваше внимателно, докато събличаше роклята си. Не посмя да свали и многобройните си фусти и бельото си — и без това се чувстваше ужасно неудобно. Но облече униформата.
Подът бе влажен, бельото й бе залепнало по тялото, и косата й бе мокра. Отново я втресе.
