Читать «Принцесата» онлайн - страница 12

Джуд Деверо

— Къде е лодката? — попита тя високо, като се опитваше да надвика плясъка на дъжда.

— Няма лодка. Ще трябва да издържим тук още цели три дни.

— Но аз не мога да остана тук! Ще ме търсят!

— За това ще говорим после. Макар че идеята съвсем не ме въодушевява, ще трябва да те заведа в моя бивак. Така че ставай и тръгвай!

Арайа се надигна с усилие и се облегна изтощена на ствола на палмата. Все пак намери сили да се разпореди:

— Вие трябва да се движите на няколко крачки зад мене.

Той поклати глава:

— Мадам, просто не зная как успях да се сдържа досега да не те убия. Добре, тръгвай пред мен и ми показвай пътя.

Арайа изведнъж осъзна, че не знае пътя.

— По-добре ще е да вървите вие напред — разреши му тя с грациозно махване с ръка.

— Ах, колко мило от твоя страна!

Арайа дори не долови ироничната нотка в гласа му. Тя го остави да върви на няколко метра пред нея. Съвсем не й изглеждаше достоен за доверие. Държането му беше направо противно…

Изведнъж го изгуби от очи. Дъждът се лееше и й пречеше да вижда. Тя спря и изчака. След няколко минути, които й се видяха безкрайни, мъжът се върна.

— Ще вървиш близо до мен! — нареди той и я хвана за ръката.

Арайа се ужаси. Ето че пак я докосва, макар че му беше забранила да го прави! Опита се да се освободи, по той стисна китката й толкова силно, че я заболя.

— Ти може да си побъркана, но не и аз! — отсече той свирепо и я затегли след себе си.

„Наистина ужасен човек!“ — помисли си Арайа. Дърпаше я грубо, излайваше някакви заповеди и очакваше от нея, че ще пълзи из храсталаците! Тя се опита да му обясни, че негов дълг е да й проправя пътя, но той изобщо не я слушаше.

Когато най-сетне стигнаха до полянката, й трябваше време, за да се съвземе. Такова нещо не й се беше случвало. Тя стоеше на дъжда, разтриваше наранената си китка и се оглеждаше уплашено наоколо.

Значи тук живее този дивак? Дори къща няма. Само няколко сандъка и някакъв черен навес, нещо като палатка. Боже мой! В Ланкония и последният бедняк живее по-добре!

— Влез там! — подвикна той и посочи палатката. Беше абсолютно непристойно за нея, но поне беше сухо. Тя пропълзя под платнището. Докато още бършеше мокрото си лице, видя с ужас, че този дивак идва след нея. Това вече беше невероятно и абсолютно недопустимо! Дори и един американец-анархист не би могъл да си позволи такова незачитане на етикета!

— Вън! — извика тя пискливо. — На вас не е позволено…

Той прекрачи към нея така, че носовете им едва не се докосваха.

— Слушай сега, мадам! — заговори той с опасно тих глас. — Писна ми и от тебе, и от твоите измишльотини! Замръзнал съм, мокър съм до кости, гладен съм! Заради тебе ми раниха рамото, целият съм изпонарязан, преди дори да са ми зараснали изгарянията. Отгоре на всичко съсипа и отпускчицата ми, първата откак е започнала войната. Сега избирай: или ще пренощуваме заедно в тази палатка, или можеш да си изнесеш кралския задник навън да ти го мокри дъждът. И ако пак почнеш да ме поучаваш какво мога и какво не мога да правя, кълна се, че ще те изхвърля навън с огромно удоволствие!