Читать «Крадеца на зората» онлайн - страница 263

Зад тях западняците изгубиха настървението си. Без магията на Върховните вещери шаманите им бяха безпомощни. Въпреки свирепостта си племенните воини виждаха, че късметът им е изневерил.

Блекторн нададе тържествуващ рев. Денят беше чудесен.

— Щитът е премахнат — прошепна Илкар.

Ериан се втурна към Дензър, отпусна се на колене и обгърна главата му с длани преди да притисне лице към рамото му. Плачеше и нареждаше тихо.

— Ама какво става?! — пристъпи Хирад натам. Мокрото й лице се вдигна към него.

— Мъртъв е. Не диша.

— Не… — Хирад коленичи до нея. — Илкар, не стой така, направи нещо.

— Не знам заклинание за всяка беда. Не виждам никакви рани по него. Няма какво да лекувам.

Хирад плъзна поглед по тялото на Дензър. Изглеждаше невредим, само устните му посиняваха.

— Аха… Ериан, пусни го да легне по гръб. Незнаен, ела тук и леко вдигни главата му. Освободи гърлото.

— Разбрах.

Хирад се взря в лицето на тъмния маг.

— Хич не си го помисляй! — Започна да натиска с все сила гърдите му над сърцето. — Не смей да умираш! Опомни се!

Ериан галеше косата на Дензър.

— Моля те! Нося детето ти. Не ме изоставяй. Хирад се сепна.

— Какво носиш?! Богове в небесата… — Натисна още по-усърдно. — Чу ли, Дензър? Имаш дълг, проклет да си. Дишай! Дишай!

Хирад го зашлеви безмилостно и по двете бузи. Незнайния му разтриваше шията и стискаше долната му челюст.

— Дишай!

Устата на Дензър се отвори широко, дробовете му поеха въздух, тялото му се напрегна и той седна изведнъж, като събори Хирад. Впи пръсти в гърдите си и изхриптя. Ериан пак се обля в сълзи. Дензър опита да се обърне към нея, но се килна и тя хвана главата му, за да не се удари в пода.

— Помислих те за умрял, мръснико. Мислех, че си мъртъв…

Той се усмихна и завъртя глава.

— Е, опитах се. Ама че ме болят гърдите!

— Трябваше да направим нещо за теб — промърмори Хирад.

— Ти да не си се здрависвал със сърцето ми?

— А, не. Само го убедих, че работата му е да бие.

— Благодаря.

Варваринът вдигна рамене.

— Ти си един от Гарваните. Как ще те оставя да издъхнеш, след като унищожи Върховните вещери? Каква слава има в това?

Двамата погледнаха едновременно през слягащия се прахоляк към синьото небе на Балея. Но в него висеше кипящо кафяво петно на сиви точки.

— Олеле… — въздъхна Дензър. — Убеден съм, че това не биваше да се случва.

Хирад позяпа още малко новото пространствено разкъсване.

— Ще го преживеем някак. — Стана и изтръска панталона и туниката си. — Как се чувстваш?

— Уморен. И натъртен.

— Е, сега тук е спокойно — промълви Илкар, но все се озърташе към петното.

— Да, засега е добре. — Дензър затвори очи. — Събудете ме след два-три дни.

— Може ли да ни оставите насаме за малко? — помоли Ериан, а пръстите й рошеха косата му.

— То се подразбираше — отвърна Незнайния. — Да вървим. Прибра меча в ножницата на гърба си и размаха ръце към изхода сякаш гонеше пилци.

— Илкар, какво те тормози? — Хирад отиде при елфа.

— Онова. — Илкар посочи разкъсването. — Питам се накъде ли води. Дано да е към свят, безвреден за нас. — Цъкна с език и въздъхна. — Какво ли направихме този път?