Читать «Морето на чудовищата» онлайн - страница 4

Измърморих недоволно и се спуснах тичешком по стълбите, за да хвана трамвая.

Нямах представа, че обещаният ни разговор никога нямаше да се състои.

Нито пък, че щеше да измине много време, преди отново да се прибера у дома.

Щом изскочих навън, погледът ми се спря на сградата отсреща. Стори ми се, че зърнах тъмна сянка — човешки силует на фона на тухлената стена. В следващия миг тя трепна и изчезна.

Втора глава

Играя на народна топка с човекоядци

Денят започна съвсем нормално. Или поне дотолкова нормално, колкото беше обичайно за училището „Мериуедър“.

То беше от онези „модерни“ училища в Манхатън, в които децата седят на възглавници на пода, вместо на чинове, не се пишат оценки и учителите ходят с джинси и тениски на рок групи.

На мен ми харесваше. Като повечето деца на богове имах синдром на дефицит на вниманието (СДВ) и дислексия и не се справях много добре в обикновените училища, дори и когато не ме изключваха от тях. Единственият недостатък на „Мериуедър“ беше, че учителите винаги гледаха положително на нещата, а не всички ученици бяха… ами, положителни типове.

Ето, например, първият ни час беше по английски. Предполагаше се, че трябваше да сме прочели книгата „Повелителят на мухите“, в която се разказваше как едни деца попадат на необитаем остров и там направо подивяват. Затова, вместо изпит накрая на годината, учителят ни изпрати за един час на двора сами, без надзор, за да видел какво ще стане. И какво стана — страшно меле между различните класове, замеряне с камъни и блъскане под коша за баскетбол. В дъното на повечето от тези разправии беше побойникът на училището Мат Слоун.

Слоун не беше кой знае колко едър и силен, но беше адски нахакан. Гледаше като питбул, ходеше с дълга черна коса и носеше скъпи, но скъсани и омърляни дрехи, сякаш искаше да покаже, че не му пука колко богати са майка му и баща му. Един от предните му зъби беше счупен, тъй като веднъж Слоун се беше качил в поршето на баща си и се беше забил в табелата „Внимание! Пресичащи деца!“.

Така или иначе, той се заяждаше с всички, докато накрая не направи грешката да си пробва късмета с моя приятел Тайсън.

Тайсън беше единственият бездомник в нашето училище. С мама предполагахме, че е бил изоставен от родителите си, защото… Как да го обясня? Той просто беше различен. Беше висок един осемдесет и пет и едър като Иети, но лесно се разплакваше и го беше страх от всичко, направо подскачаше от сянката си. Лицето му беше грубо и доста свирепо. Нямах представа какъв цвят бяха очите му, тъй като така и не можех да се насиля да погледна по-нагоре от разкривените му зъби. Гласът му беше плътен като на мъж, но Тайсън говореше странно, като малко дете — може би защото никога преди не беше ходил на училище, преди да се появи в „Мериуедър“. Носеше избелели джинси, мръсни кецове четирийсет и пети номер и скъсана памучна риза. Миришеше на нюйоркска улица, защото живееше в един кашон от хладилник на Седемдесет и втора.

„Мериуедър“ го беше осиновило в резултат на някакъв проект, чиято цел явно беше да повиши самочувствието на останалите деца. За съжаление повечето от тях не понасяха Тайсън. Веднага щом разбраха колко е плашлив, въпреки невероятната си сила и страшния си вид, те повишаваха самочувствието си, като го тормозеха. В общи линии аз бях единственият му приятел, което означаваше, че нямах други приятели, освен него.