Читать «Входът за рая — платен» онлайн - страница 13

Ноа до такава степен беше пленен от тялото и красотата й, че до този момент не беше забелязал сърдечността в очите й.

— Ще прилича на самосъжаление — отвърна той и назова името на годеницата си.

— При всеки друг, но не и при теб. — Сякаш го познаваше от години. — По-скоро на гняв.

— Как се казва този бар — „Огнената вода“ или „Философски кръг“?

— Когато човек по цял ден слуша кънтри музика, започва да надниква в душите на хората и само за няколко минути отгатва житейските им истории.

— Жалко, от тебе щеше да излезе една много забавна Мини — каза искрено той.

— Като те гледам, сигурно си като баща и. Имаш онази характерна гордост. Той я наричаше чест. Но в наши дни честта е само за неудачниците и това те кара да се гневиш.

Той се загледа в нея и едва сега забеляза меланхолията й.

— Оня там маха за сервитьорката.

Тя отвърна:

— Е, ако някога се разведеш, знаеш къде работя.

Изгледа я как се отдалечи. После се втренчи в бутилката си, сякаш тя означаваше нещо специално за него.

Накрая, когато му остана да гледа само празната бутилка, Ноа остави на Франсийн бакшиш, по-голям от цялата му сметка.

Навън, на фона на черното като пещера небе светеше яркото жълто петно на градския живот. Високо над него висеше гладката сребърна луна. В дълбокия чист и непрогледен мрак над лунния кръг светеха ярко няколко звезди. Бяха толкова далеч.

Той тръгна пеша на изток. От време на време покрай него профучаваха коли. Непрекъснато проверяваше дали не го наблюдават. Засега никой не го следеше.

Очевидно биячите на конгресмена вече не проявяваха интерес към него. Страхът и лекотата, с която беше предал клиентката си, за тях беше потвърждение, че той е добър гражданин.

Взе от колана мобилния си телефон и се обади на Боби Зун. Помоли го да го закара вкъщи.

Като походи още около километър и половина, стигна до денонощния супермаркет, който беше избрал за място на срещата. Хондата на Боби беше паркирана до едни кофи с дрехи втора употреба, които „Армията на спасението“ разпродаваше.

Когато Ноа се качи в колата, Боби — двайсетгодишен, кльощав, с рядка брадичка и леко отнесен поглед на човек, който редовно употребява хапчета „Екстази“ — седеше зад волана и си бъркаше в носа.

Ноа направи гримаса.

— Отвратителен си.

— Какво? — попита Боби, искрено изненадан от обидата, макар че показалецът му продължаваше да се намира в дясната му ноздра.

— Поне не те сварих да онанираш. Хайде да се махаме оттук.

— Оня номер беше много готин — каза Боби, докато палеше двигателя. — Много яко.

— Готино? Идиот такъв, аз си харесвах колата.

— Шевролета ли? Беше стара купчина желязо.

— Да, но той беше моята купчина желязо.

— И се пак, човече, сцената беше много по-впечатляваща, отколкото изобщо съм очаквал. Получихме повече, отколкото щяха да ни дадат.

— Да — призна Ноа без голям ентусиазъм.

Докато излизаше от паркинга пред магазина, Боби подхвърли:

— Конгресменът е стара кримка.

— Какво е?

— Много е печен, врял и кипял е.

— От къде ги взимаш тия работи?

— Кои?

— Тия — стара кримка!

— Непрекъснато обмислям някакъв сценарий. Във филмовото училище те учат, че от всичко става филм. И определено е така.