Читать «Зеленият диамант» онлайн - страница 7

Той забърза нататък, като се олюляваше, падаше и ставаше, смазан от треската.

Втори изстрел! Трети! Най-сетне нещастникът се озова на някаква полянка, сред която стърчеше висока ограда от заострени бамбукови колове.

С последни сили той се насочи натам, вратата на оградата се отвори и бързо се хлопна подире му. Тонев се огледа. Беше попаднал пред някакви туземски хижи, покрити с бананови листа, от които надничаха любопитни тъмнокожи лица. Под навеса на най-хубавата колиба стоеше бял мъж с пушка.

Тонев се запъти към него.

— Хинин — изхриптяха посинелите му устни. — Хинин!

Внезапно краката му се подкосиха и той се строполи на земята…

Когато се свести, болният се огледа в недоумение. Но скоро се опомни. Да! Това беше човешко жилище, просто, неудобно и все пак човешко жилище, а не случайно намерено маймунско гнездо или издълбана от кълвачите хралупа в прогнил горски великан. Дъждът барабанеше монотонно по покрива, но вътре беше сухо. Сухо и сигурно! Тук можеше да се отпусне и да спи, да спи!

До грубо скованата маса сред стаята белият мъж надигаше шише с уиски.

Случайно той се обърна и запита усмихнат:

— Как сме?

— По-добре — отвърна болният.

— Докато спеше, ти налях хинин в устата. Глътни и тази чаша!

Тонев я изпи наведнъж. Хинин — живот!

Колко е хубаво! И сигурно! А той е богат, богат, богат!

Бегла мисъл проряза съзнанието му — а диамантът?

Ръката му машинално се плъзна по гърдите, после, усетила коравия кристал, успокоена се дръпна назад.

Но това бегло движение не остана скрито. Сивите очи на домакина се впиха подозрително в брадясалото восъчножълто лице на болния.

Тонев изтръпна. Ами сега?

Но другият махна с ръка. Може би искаше да каже: „Не ми е работа!“

И с пресилена усмивка добави:

— Сега спи! Не се вълнувай!

Да спи? — настръхна Тонев. — Сега? За да му измъкнат скъпоценния камък? Не, не! По-добре да се маха оттук! Час по-скоро! Да вземе хинин и да се маха!

Устните му едва пошепнаха:

— Искам да си купя хинин… и да си ходя.

Едрият рус мъж се извърна:

— Кой си ти?

Болният промълви:

— Инженер-геолог Крум Тонев. Експедицията ни загина, поне тъй мисля. Само аз оцелях. Някъде по реката…

— Аз пък съм Вилиям Браун, Вили-техникът. Проучвам дали може тук някъде, през този пущинак, да мине железница… Пфу… Железница за ада!

Тонев, без да го чуе, повтори въпроса си:

— Ще ми дадете ли хинин… и една пушка? Трябва да тръгна веднага! Ще ви платя, щом стигна в Калкута.

— Ха, ха, ха! — разсмя се Браун. — Да ти дам цяла торба, ако искаш. И пушка, и патрони. Какво ще плащаш? Ако се срещнем някога пак, ще ги изгуляем. Остават ми още три месеца по договора. После ще се махна.

— Откога сте тук?

— Откога ли? Пет години, цяла вечност в това дяволско свърталище! Да полудееш! Работа и уиски! Пък и този дъжд, като почне — плющи, плющи, плющи…

И отново надигна шишето.

— Ех, имам си радио. То ми е утехата, утехата и мъката. Без него по-леко бих забравил, че освен джунглата има и друг свят… Друг свят, с толкова зло и мъка… Мъка…

Очите му, размътени от алкохола, овлажняха.