Читать «Зеленият диамант» онлайн - страница 5

На другия ден треската се повтори. Но сега той не искаше да остане тъй безпомощен на земята, не искаше да изкушава напразно съдбата. Треперещ от слабост, облян в пот, Тонев се изкатери на най-близкото дърво и се привърза към него с колана си. От съседния клон го разглеждаше с кривогледите си очи един зелен хамелеон.

Ех, ако имаше няколко грама хинин! Само няколко грама!

Тонев усети, че потъва в някаква бездънна пропаст. Кошмарите на треската го понесоха върху огнените си крила. Ето, той свири с цигулката си, а насреща люлее очилата глава кобра, много по-голяма от змиите, които е виждал по площадите, не кобра, а някакво допотопно страшилище. Изплашен, разтреперан, той замахва все по-често с лъка, учестява ритъма, вдървените му пръсти се хлъзгат с мъка по грифа, а очиларката приближава, вперила в него изцъклен поглед, надвесва се отгоре му, увива го с мощните си студени пръстени и почва да го души…

Той се разбужда за минута-две, после отново потъва в кошмарния унес. Огромни зверове, ни крокодили, ни тигри, а нещо по-страшно, невероятни кошмарни хибриди от чудовища настървено оглозгват главата му, а той удря с юмруци по озъбените челюсти и крещи, крещи…

Тонев се сепна от собствения си вик. Отвори очи. Насреща в тъмнината, върху същия клон, към който се бе привързал, святкаха две огнени зеници. От невидимата муцуна на звяра се носеше сподавено ръмжене.

Тигър? Пантера?

Тонев откопча кобура, измъкна пистолета и стреля.

Светлите зеници се килнаха встрани и с грозен рев звярът се строполи на земята. После всичко утихна. Макар и смазан от болестта, все още потръпващ от преживяното, клетникът посегна към гърдите си. Пръстите му опипаха алчно твърдия възел и се отпуснаха успокоени. Богатството стоеше там… Все още… Но той, той… Дали щеше да издържи докрай сред ужаса, който го заобикаляше, със страшната болест в кръвта?

Нима трябваше да умре тук, в този ад, сам, безпомощен — когато беше тъй богат, тъй богат, когато сред хората, ако можеше да се добере до тях, щеше да притежава всичко…

Тонев не мигна до заранта, стиснал здраво револвера. И чак когато здрачът на джунглата попи из гъстите храсти, той се приготви за път. Трябваше да използува този малък отдих, за да продължи пътя си преди новия пристъп на болестта.

Под дървото личеше кървава диря, която се губеше из гъсталаците. Ясно! Беше улучил снощния нападател, беше го прогонил, но затова пък в пистолета сега имаше само един-единствен патрон.

Внезапно наблизо проехтя слонски рев. Присъедини се втори, трети, четвърти. И не след дълго, шумно, ломейки стъбла и клони, се втурна цялото стадо слонове на път към водопоя. Геологът се прилепи към съседния дънер. Но самецът-водач, подушил кървавата диря, протръби тревожно е вдигнат хобот и отведе надолу гигантската си дружина.

Тонев изчака да затихне шумът им и отново пое пътя си, още по-слаб и по-отчаян от вчера. Нямаше ли да свърши най-сетне този ужас?