Читать «Зеленият диамант» онлайн - страница 12

Браун вдигна глава.

— Глупак! Не виждаш ли, че още на прага ще се проснеш? Единият му крак в гроба, а се лакоми за някакво камъче…

Болният се изправи на леглото, спусна крака на пода, но пред очите му се завъртяха някакви червени спирали и той отново се тръшна по гръб.

Браун пристъпи да му оправи възглавницата.

— Не върши глупости! Да се разберем като приятели. Иначе, ако не ти дам хинин, ти и без това ще умреш и камъчето ще остане в мене, ей тъй, като подарък, като наследство. Хи, хи! Право, като наследство…

Треската бързо настъпваше. Тонев почна да се задушава. Въздухът не стигаше.

— Хинин!

— А камъчето?

— Не, чудовище!

Браун търпеливо се дръпна назад. После отпусна глава на масата. И така, без да го погледне, продължи да пелтечи:

— Нищо! Ще почакам. А на гроба ти ще поставя паметник с надпис: „От признателния наследник“. Хи, хи, хи!

Доведен до лудост от кошмарите на треската, от убийствения плисък на дъжда, от страх и алчност, Тонев докопа някаква бутилка до леглото си и с последна сила я запокити напред. Браун изрева от болка, изправи се и внезапно рухна на пода. От главата му плисна кръв.

Ами сега?

Червените спирали нараснаха, кръстосаха се, уплетоха се, заискриха в някакъв разгарящ се пожар…

Геологът се събуди късно през нощта, когато пристъпът на болестта бе преминал. Надигна се, заобиколи проснатия сред стаята труп, измъкна диаманта от джоба му, грабна хинина и пушката и изскочи навън.

Дъждът бе престанал. Върху изчистеното кадифе на тъмносиньото небе трепкаха безредните огърлици на хилядите съзвездия. Гората ехтеше от квакането на жабите. Прелитаха рояци светулки. От входа на съседната колиба се процеждаше сноп светлина, дочуваше се човешка глъчка. Отсреща, до самата ограда, блестеше реката, а към брега беше привързана лодка.

Залитащ от слабост, Тонев се протътри натам, отвърза въжето, скочи в лодката и размаха веслата.

Брегът изостана назад. Светлинките от колибите между бамбуковата ограда изчезнаха.

„Значи, тъй — мислеше трескаво беглецът — убиец! Дотам стигнах — убиец!“

Ами ако работниците открият трупа и тръгнат подире му?

По-бързо, по-бързо!

Едната лопата се удари в нещо, в някакъв твърд предмет. Тонев се извърна и застина в ужас. От водата го стрелнаха алчно две святкащи зеници като два червени въглена. Разтвори се огромна уста с безредно разкривени зъби.

Крокодил!

От другата страна щракна челюсти друг, плесна с опашка трети, четвърти, пети, шести — цяла глутница.

Да обърне ли назад?

При мъртвеца?

Не!

Тъй, следван от този зловещ екскорт, геологът продължи напред.

Наблизо, може би откъм отсрещния бряг, долетя проточен вълчи вой.

Дали тъй вият мъртъвците?

Що за нелепост!

Внезапно някой докосна главата му, сякаш дъхна в тила му. Тъмна сянка се хлъзна безшумно пред лицето му, изви се, прелитна втори път и втори път го досегна с безплътното си крило.

Круме, стегни се! Уж разумен човек! Мъртвите са мъртви, а това е прилеп.

Напреде му изникна брегът като черна стена, зад която долиташе заплашителното шумолене на джунглата. Изврещя бодливо свинче, сдавено от някакъв хищник. Глиган изгрухтя в бърлогата си. Водна птица припляска сънливо сред тръстиката.