Читать «Зеленият диамант» онлайн - страница 11

Тонев го измери с подозрителен поглед.

— А ти — допълни бързо Браун — ще ми отстъпиш в замяна това камъче.

— Не! — изсъска болният. — Не!

— Твоя работа! Тогава няма да получиш нито грам хинин. Нито грамче!

— Разбойник! — простена Тонев.

А Браун не спираше, станал неочаквано приказлив, като кривеше в пиянски гримаси лицето си:

— Защо не си помислиш: кое е по-ценно — животът или някакво си лъскаво камъче?

— Бандит!

— Но имам хинин!

Внезапно англичанинът се извърна, пусна диаманта в джоба си, пое стъкленицата е хинина и отвори вратата.

— Ще те оставя да премислиш насаме. Вярвам, ще поумнееш. Не забравяй — аз имам хинин, все едно живот.

И излезе.

Скоро откъм съседната хижа, сред досадното, подлудяващо шуртене на дъжда се вмъкна някакъв странен хор, дивашка песен, съпровождана от думкането на тъпан.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Геологът изпълзя върху леглото и запуши уши с пръсти.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Браун знаеше как да постигне целта си.

Отнейде изскочи един гущер-геко и запълзя по бамбуковия таван. Лапна някакво насекомо, лапна второ и втренчи студените си очи в болния.

Тонев мислеше трескаво. Що да стори? Как да спаси богатството си? Или пък да го даде? А после? Та това значеше да остане това, което бе, обикновен геолог — и тъй до края на живота все същите синклинали, рудни жили, блата и комари! Значеше край, край на мечтите му за охолен живот, за покой, за музика…

А дивата песен не стихваше, усилваше се, превръщаше се в бесен вой, удавен от бумтящите стаката на тъпана.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Да бяга? А накъде? И без диаманта? Та нали това иска Браун? Не, не…

И тъй до смрачаване, когато, останал без хинин, треската отново го събори на леглото.

Браун се върна по тъмно още по-пиян, залитна и се подпря до вратата.

— Е, приятелче? — ухили се той. — Ще стане ли сделчицата?

Задушен от треската, с мътен поглед, Тонев изхриптя:

— Хинин!

— Знаех си, ще омекнеш. Умно момче. Защо ти е на тебе такова камъче? Само за беля. Ще го отстъпиш на мене, аз имам нужда от него, много голяма нужда. А хинин не ми трябва. Аз нямам кръв, а уиски. Комарите мрат от уискито.

— Хинин! Дай ми! После ще говорим.

— Не, не! Сега. Да сме на чисто. Вярвам, ще ме разбереш и няма да ми се сърдиш. Ти си добро момче… и умно. Защо ти е на тебе такова дяволско камъче? За леност, за безделие. А леността погубва хората. Да, погубва ги. Гледай мене! До днес всичко ми беше безразлично. Бях дошъл да се погреба тук, да забравя. Но сега е друго, трябва да се спася. Докато бях беден, имах право да умра. Сега — не. Кет чака. Тя е болна, тежко болна. Ти не я познаваш. Моята жена. Трябва да отида при нея. С тоя диамант все ще намеря лек — цяла рота лекари ще й наема, цяла болница. А после, когато оздравее, ще си купим онова котедже, нали помниш, с кравички и кокошки, с две понита… за децата… Това ще бъде добро дело… Кет ще живее… Ти не я познаваш…

Пристъпи до масата и скри лице в дланите си. Едрите му плещи се разтърсиха в ридания.

— Дай ми го! — надигна се Тонев. — Диамантът е мой, само мой! Дай ми го! Ще си ходя.