Читать «При реките на Вавилон» онлайн - страница 237

— Изгубихме нашия дневник.

— А моята хроника сигурно е била взривена от бомба.

— Не сме много добри книжници.

— Такава беше идеята.

— Да. — Давид се усмихна и затвори очи.

Мириам видя, че е заспал, и реши да последва примера му.

Външният министър се наведе към нея и я потупа по рамото.

— Ще трябва да подготвим общо изявление. И най-важното, трябва да разграничим случилото се тук от мирната конференция. Трябва да възродим духа на идеята и да… — Той махна с ръка и не довърши изречението.

Мириам Бернщайн го погледна и каза:

— Няма да дойда в Ню Йорк с вас.

Вайцман се сепна.

— Защо?

— Не вярвам в мирната конференция.

— Глупости.

Тя сви рамене. Какво щеше да я посъветва Яков Хауснер? Винаги се бе отнасял цинично към мирната мисия, но навярно би й препоръчал да отиде и да им даде да разберат, че с нея не се преговаря лесно. Ако разчитаха на Мириам като най-слабо звено в израелската делегация, арабите щяха да се разочароват.

— След ден-два ще си на друго мнение, Мириам.

— Навярно. — Не й се спореше. Тя чу гласа на Естер Аронсон, който идваше някъде от средната част на огромния отсек. Момичето четеше от Иеремия:

— „… защото ето, Аз ще избавя тебе от далечната земя и племето ти — от земята на пленството; и ще се върне Иаков…“⁴⁷ — Племето? Неговото потомство? Неговото потомство от Вавилон? Може би. Мириам, неволно докосна корема си.

Външният министър отново я потупа по рамото.

— Казах, че… неговата постъпка наистина беше себеотрицателна и алтруистична — имам предвид това, че остана и забави ашбалите.

Мириам се насили да се усмихне.

— Алтруистична ли? Яков Хауснер не знаеше значението на тази дума. Не, беше чисто егоистична, уверявам ви. Не искаше да го разследват — не само заради бомбите, но и заради ръководството му, заради узурпирането на властта и заради всички убити, докато командваше той. Предпочел е да умре, отколкото да го изправят на подсъдимата скамейка. — Тя отново се опита да се усмихне, но по лицето й потекоха сълзи.

Ариел Вайцман се почувства неловко и пак я потупа, този път по ръката.

— Успокой се, може да не е убит.

Мириам се замисли за мъжа си. Същото й повтаряха и за него. А в Европа все още имаше евреи, които лепяха обяви по таблата за съобщения в търсене на съпрузи, жени, синове и дъщери след толкова много години. Тя погледна Вайцман и лицето й стана твърдо като камък.

— Мъртъв е, по дяволите! Мъртъв. Проклет да е, че се отказа от живота си. — Мириам зарови лице в шепи и се разрида.

И двамата бяха мъртви и нямаха гробове, на които да иде, също като родителите й, сестра й и втория й баща. В миналото й нямаше нищо осезаемо, нищо, което да може да докосне. Сякаш тези хора изобщо не бяха съществували толкова много от местата, които свързваше с тях, бяха извън нейния свят. Европа. Вавилон. Изпълни я непреодолима скръб. Яков й беше казал да вика и крещи, да покаже на света как страда, ала тя не можеше и нямаше да го направи. И даже да го направеше, това нямаше да облекчи болката. Само да не й бе признавал, че я обича. Тогава щеше да й е много по-лесно да го преодолее като временна страст, неувереност или нещо друго. Само не истината.