Читать «Въоръжени мъже» онлайн - страница 8

— Да, да, добрите стари времена. Извисяващи се кули и вимпели, рицарство и такива ми ти неща — рече Виконт Скейтър. — Дами с островърхи шапки. Момчета в ризници, дет’се удрят едно друго и какво ли не. Но, как да ви кажа, трябва да вървим в крак с времето…

— Златно време е било — каза Едуард.

„Божичко!“ — помисли си Лорд Раст. — „Ама той наистина го вярва.“

— Виж какво, скъпо момче — обади се Лейди Селачии, — няколко случайни прилики и някаква скъпоценност — това всъщност не е кой знае колко, нали така?

— Моята дойка ми разказваше — рече Виконт Скейтър, — че един истински крал можел да измъкне сабя от камък.

— Ха, да бе, и да лекува пърхот — прихна Лорд Раст. — Това е само легенда. Не е истина. Както и да е, тази история винаги малко ме е озадачавала. Какво му е толкова трудното да измъкнеш сабя от камък? Същинската работа вече е била извършена. По-добре да се напънеш и да откриеш човека, дето първо я е пъхнал в камъка, а?

Разнесе се един вид облекчен смях. Това си спомняше Едуард. Всичко приключи със смях. Не точно насочен срещу него, но той беше от онези хора, които винаги приемат смеха лично.

Десет минути по-късно Едуард д’Ийт беше сам.

Толкова бяха мили. Да сме се движели в крак с времето! Беше очаквал повече от тях. Доста повече. Беше се осмелил да се надява, че те ще се вдъхновят от примера му. Беше си се представял начело на армия…

Бленкин влезе с почтителна стъпка.

— Изпратих ги всичките, господин Едуард.

— Благодаря ти, Бленкин. Можеш да вдигаш масата.

— Да, господин Едуард.

— Какво е станало с честта, Бленкин?

— Н’ам, сър. Не е у мен.

— Не щяха дори да чуят.

— Не, сър.

— Не щяха дори да ч-уят.

Едуард седеше до замиращия огън, отворил в скута си едно копие на „Анкх-Морпоркската Приемственость“ на Тайбайтър с подгънати страници. Мъртви крале и кралици го гледаха укорно.

И всичко можеше да свърши дотук. Всъщност, то свърши дотук в цял един милион вселени. Едуард д’Ийт остаря и обсебеността му се превърна в един вид книголюбска лудост на ръкавиците с изрязани пръсти и разнообразието от домашни пантофи. И стана експерт по кралските въпроси, макар че така или иначе никой никога не научи това, защото той рядко напускаше стаята си. Ефрейтор Керът стана Сержант Керът и след време умря в униформа на седемдесетгодишна възраст в невероятна злополука, в която бе замесен някакъв си мравояд.

В цял един милион вселени Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус не изпаднаха през дупката. В цял един милион вселени Ваймс не откри цевите. (В една странна, но теоретично възможна вселена Наблюдателницата бе редекорирана в пастелни тонове от капризен вихър, който оправи резето на вратата и донагласи това-онова наоколо.) В цял един милион вселени Стражата се провали.

В цял един милион вселени това беше много кратка книга.

Едуард се унесе с книгата в скута си и сънува. Сънува величествена битка. „Величествена“ беше още една важна дума в личния му речник, също като „чест“.

Щом изменниците и безчестните хора не искаха да прозрат истината, тогава той, Едуард д’Ийт, щеше да е пръстът на Съдбата.