Читать «Състояние на страх» онлайн - страница 3

— Великолепно е — каза момичето. Акцентът й звучеше екзотично. Всъщност тя цялата си беше екзотична, помисли си Джонатан. С тъмната си кожа, високите скули и черната коса приличаше на модел. А и ходеше като модел с късата си пола и високи обувки. Беше наполовина виетнамка и се казваше Мариса. — Никой друг ли няма? — попита тя и се огледа.

— Няма — каза той. — Неделя е. Никой няма да дойде.

Джонатан Маршъл беше на двайсет и четири години, дипломант по физика от Лондон, и през лятото работеше в ултрамодерната „Лаборатоар Ондюлатоар“ — лабораторията по вълнова механика — на Френския морски институт във Виши, северно от Париж. Само че в предградието живееха предимно млади семейства и лятото на Маршъл се оказа доста самотно. Именно по тази причина не можеше да повярва на късмета си, че е срещнал това момиче. Това изключително красиво и сексапилно момиче.

— Покажи ми какво прави тази машина — каза Мариса. Очите й блестяха. — Покажи ми с какво се занимаваш.

— С удоволствие — каза Маршъл. Отиде при голямото контролно табло й започна да включва помпите и сензорите. Трийсетте панела на машината за вълни в другия край на резервоара изщракаха един след друг.

Маршъл хвърли поглед към Мариса и тя му се усмихна.

— Толкова е сложно… — Приближи се и застана до него пред контролното табло. — Проучванията ви записват ли се на камера?

— Да, имаме камери на тавана и на стените на резервоара. Правят визуален запис на вълните, които генерираме. Имаме и сензори за натиск в резервоарите — те пък записват параметрите на натиск при преминаването на вълната.

— Тези камери сега включени ли са?

— Не, не — каза той. — Не ни трябват — нали не провеждаме експеримент.

— А може би провеждаме — каза тя и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха дълги и изящни. Имаше красиви пръсти.

Помълча малко, после каза:

— Тази стая — всичко е толкова скъпо. Сигурно имате страхотна охрана, нали?

— Ами не точно — каза той. — Само идентификационни карти, с които влизаме. И само една охранителна камера. — Посочи през рамо. — Онази в ъгъла.

Тя се обърна да погледне.

— И тя е включена?

— О, да — каза той. — Тази винаги е включена.

Тя плъзна леко ръка в милувка по тила му.

— Значи сега някой ни гледа?

— Боя се, че да.

— Тогава трябва да се държим прилично.

— Сигурно. Ами гаджето ти?

— Той ли? — Тя изсумтя пренебрежително. — Писна ми от него.

По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.

В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.

Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.