Читать «Състояние на страх» онлайн - страница 12

— Колко време ви трябва да подготвите доставката? — попита Питърсън.

— Седем месеца.

— Аз си мислех за пет.

— Можа да стане. Ще има премия. За колко единици говорим?

— Три — каза Питърсън.

Лин се зачуди за какво са му на някой три кавитационни единици. Нито една компания за геоложки проучвания на света не притежаваше повече от една.

— Мога да задвижа нещата срещу документ за депозит.

— Утре ще го получите.

— И къде трябва да доставим стоката? В Канада?

— Ще получите инструкции за доставката след пет месеца — каза Питърсън.

Право пред тях се издигаше ултрамодерното летище, дело на Курокава. Питърсън беше потънал в мълчание. Лин подкара джипа по рампата и каза:

— Надявам се, че сме навреме за полета ви.

— Какво? А, да. Съвсем навреме.

— В Канада ли се връщате?

— Да.

Лин спря пред международния терминал, слезе и стисна ръката на Питърсън за довиждане. Питърсън преметна на рамо сака си. Друг багаж нямаше.

— Е — каза Питърсън. — Довиждане.

— Приятен полет.

— Благодаря. И на вас. Връщате се в Хонконг?

— Не — каза Лин. — Трябва да ида в завода и да задвижа поръчката.

— Наблизо ли е?

— Да, в Пуду Рая. Само на няколко километра.

— Ами добре тогава. — Питърсън му махна за последно и хлътна в терминала. Лин се качи в джипа и потегли. Но тъкмо се спускаше по рампата, когато видя, че Питърсън е забравил мобилния си телефон на седалката. Спря до бордюра и се извърна да погледне през рамо. Само че Питърсън вече го нямаше. А и телефонът в ръката на Лин беше съвсем лек, направен от евтина пластмаса. От онези с предплатена карта, за еднократна употреба. Нямаше начин това да е единственият му телефон.

Хрумна му, че един негов приятел може би ще успее да проследи телефона и картата в него — така щеше да разбере нещо повече за клиента си. А това определено би било добре. Така че пъхна телефона в джоба си и подкара на север, към завода.

ЛОНДОН

Петък, 21 май

11:04

Ричард Малори вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Да?

Мъжът на прага беше строен, с ниско подстригана руса коса, американец на вид. Маниерите му бяха небрежни, облеклото му не подсказваше нищо — мръсни адидаски и избелял анцуг. Изглеждаше така, сякаш е излязъл да потича и е спрял за миг пред офиса.

И понеже това беше моден магазин за графичен дизайн на кея Батлър, преустроен район със складове под лондонския Тауър Бридж, повечето от служителите в офиса бяха облечени небрежно. Малори правеше изключение. Понеже беше шефът, носеше панталони с ръб и бяла риза. И остри обувки, които му убиваха. Затова пък бяха модерни.

— Какво ще обичате? — попита Малори.

— Дойдох за пакета — каза американецът.

— Какъв пакет? — попита Малори. — Ако е за DHL, потърсете го при секретарката, отпред.

Американецът, изглежда, се подразни.

— Не мислите ли, че малко се престаравате? Просто ми дайте шибания пакет.

— Добре, добре — каза Малори и се изправи.

Изглежда, американецът реши, че е бил прекалено груб, защото каза с по-мек тон:

— Хубави плакати. — И посочи стената зад Малори. — Вие ли ги правите?

— Ние — каза Малори. — Фирмата ни.

Плакатите бяха два, един до друг на стената, и двата черни, със Земята, увиснала в космоса; различаваха се само по надписа. Единият гласеше „Спасете Земята“, отдолу „Тя е единственият ни дом“.