Читать «Любовник на смъртта» онлайн - страница 155

— Този няма ли да се освести? — попита Сенка за хълцащия Будочник — не от страх, а колкото да спечели време. Можеше поне за малко да се престори пред самия себе си, че Смъртта просто така си седи до стената: не е мъртва, ами спи или, да речем, е припаднала.

— Няма да се освести. Този удар беше „н-нокътят на дракона“, той е смъртоносен.

Ераст Петрович стана, отиде при дамата, подаде й ръка.

И се оказа, че Смъртта не е мъртва. Тя изведнъж отвори огромните си сияйни очи, погледна изотдолу Ераст Петрович и се усмихна.

— Какво… Какво ви е? — уплаши се той. Коленичи, отмести й пръстите и — както предугади Сенка — ахна. — Защо, защо го направихте? — заломоти той, докато късаше роклята й и долната риза. — Всичко бях предвидил. Маса предварително разчисти затрупаното и само чакаше сигнала ми! О, Господи! — изстена, като видя черния разрез под лявата гърда.

— Знам, ти и без мен щеше да се справиш — пошепна Смъртта. — Ти си силен…

— Тогава защо, з-защо? — накъса се гласът му.

— За да живееш. Не може с мен… Сега си вечен, никой не може да те победи. Аз, твоята Смърт, умрях…

И затвори очи.

Ераст Петрович пак изстена, дори по-високо от предния път, а Сенка ревна.

Но тя не умря. Все пак ненапразно преди да стане Смърт, са я наричали Жива, подобни прякори не се дават току-тъй.

Още дълго живя. Може би цял час. Дишаше, веднъж дори леко се усмихна, но не проговори и не отвори очи. После спря да диша.

Колко е красива, мислеше си Сенка. А в ковчега, като й измият прахоляка и мръсотията, като й срещат косите, като й сложат цветя (трябва да има портокалов цвят, който означава „чистота“, и вейка от тис, „вечна любов“) — ще е невероятна. Ще си я приберат майка й и татко й, защото това е тяхно право, и ще я закопаят в черната земя, и отгоре ще сложат белокаменен кръст, и на него ще напишат името й, както се е казвала по-рано, и отдолу „Тук е погребана Смъртта“.

Как Сенка чете вестник

Щом стартираха, без да се наговарят, караха по шосето четиринайсет часа без почивка. Почти триста километра минаха, само на два пъти доляха гориво от тубата. През целия път шофьорът и асистентът не си казаха нито дума. Сенка си вършеше работата: натискаше клаксона, размахваше флагчето, на острите завои се надвесваше над вратата, гледаше дали не играят колелата. Освен това в задълженията му влизаше да следи по карта маршрута, но в това не успяваше. Щом наведе глава, веднага носът му потича, от очите му капят солени сълзи, в гърлото му се събира буца. От сълзите не вижда картата, само цветни петна. А когато гледаше в далечината и вятърът му вееше косите, му беше по-лесно, очите и бузите му съхнеха по-бързо.

Дали господин Неймлес плачеше, не беше ясно, защото лицето на инженера почти не се виждаше под очилата-консерви. Устните му през цялото време бяха стиснати, но крайчецът май потръпваше.

А веднага след Вязма спукаха лятата гума. Какво да се прави, наложи се да бутат трипеда обратно до града, с две гуми не можеха да карат, да не е велосипед.

Резервните гуми, както и всички останали резервни детайли пътуваха в каретата на Маса и спътничката му. Каретата отдавна беше изостанала от „Летящото килимче“. Ако до утре вечер стигне във Вязма, пак добре. Затова волю-неволю се наложи да нощуват и денуват. Това също се реши от само себе си, без думи. Двамата не вечеряха и се разотидоха по стаите си.