Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 8

— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.

Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.

— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?

Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най-малкият намек за монетите ме обижда. И наистина — беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.

Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.

Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.