Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 60
Никълъс Спаркс
Объркано поклатих глава:
— И за това ли плачеш? Заради баща ми?
— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?
Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.
— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.
— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.
— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я усещам сега.
Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.
— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.
Тя се поколеба, но продължи:
— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.
— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.
Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.
Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.
— Каква книга си ми купила?
Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.
— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.
Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.
— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.
Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.
— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.
Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.
— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.
— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.