Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 140

Никой не гарантираше, че ще живее до дълбока старост, но имаше шанс, а това беше всичко, на което се надявах. Исках да бъдат щастливи, исках тя да бъде щастлива. И от това, което виждах днес, желанието ми се бе сбъднало. Трябваше да дойда, трябваше да се уверя, че съм взел правилното решение, като продадох монетите за лечението на Тим, че съм постъпил правилно, като не й се обадих повече. Сега знаех, че е така.

Продадох колекцията, защото накрая разбрах какво значи да обичаш истински. Тим ми каза — и ми показа — че любовта означава да мислиш за щастието на другия повече отколкото за себе си, без значение колко болезнени могат да бъдат решенията. Тогава си бях тръгнал, твърдо убеден в правотата на думите му. Но да постъпваш правилно не е толкова лесно. Сега живея с чувството, че нещо в живота ми липсва, че дните ми не са пълноценни. Знам, че чувствата ми към Савана няма никога да се променят, и винаги ще се питам дали съм постъпил правилно.

И понякога, без да искам, си мисля, че и Савана чувства същото. И това обяснява защо дойдох отново в Ленор.

Взирам се в ранчото, а слънцето вече напуска хоризонта. Тази вечер е първата от пълнолунието, това означава, че спомените отново ще ме завладеят. Винаги идват. Притаявам дъх. Луната изплува бавно от хоризонта и около нея затрептява мека млечна светлина. Тя мята сребърен ореол върху короните на дърветата. Сладко-горчивите спомени нахлуват в съзнанието ми, но аз не свалям очи от ранчото.

Дълго време чакам напразно. Луната продължава да изкачва невидимата дъга по небосклона и скоро светлините на къщата започват да гаснат една по една. Продължавам да се взирам тревожно във вратата на къщата и се моля за невъзможното. Знам, че няма да се появи, но не мога да си наложа да стана и да си тръгна. Дишам бавно и дълбоко, опитвам се да я измъкна от дома със силата на мисълта.

Когато най-сетне я виждам да излиза, чувствам странен гъдел по гърлото си. Никога не съм се чувствал така. Тя спира на стълбите и обръща поглед в моята посока. Замръзвам, въпреки че няма начин да ме види оттам. Тя затваря тихо вратата зад себе си. Бавно слиза по стълбите и застава в центъра на двора.

Спира и се оглежда, за да е сигурна, че никой не я следва. Най-сетне като че ли се отпуска. И после, сякаш свидетел на някакво чудо, виждам как вдига лице към луната. Поглъщам я с очи, мога да видя потока от спомени, преминаващи през ума й, и искам само едно — да побягна, за да не разбере, че съм там. Но стоя като закован на мястото си и също вдигам взор към луната. И за миг ми се струва, че отново сме заедно.

info

Информация за текста

Nicholas Sparks

Dear John, 2006

Сканиране: helyg

Разпознаване и корекция: filthy, 2010

Издание:

Никълъс Спаркс. С дъх на канела

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

Издателство „Ера“, София, 2007

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978-954-9395-82-2

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17661)

Последна редакция: 2010-10-23 20:00:00