Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 57

Кирков занемя от този изблик на неблагодарност. Пресегна се рязко и стисна в яката си ръка слабата китка на момчето.

— Я тръгвай с мене!

Внезапно Ферхад се извърна и като хищен звяр впи зъби в ръката му. Рукна кръв. От болка Кирков отпусна пръстите си. Ферхад се откопчи от отслабналата хватка и се хвърли в морето.

В този миг хронометърът се изхлузи от пазвата му, тракна о борда, после плясна във водата.

Кирков проследи със смаян поглед потъващото бяло петно. Секунда-две! Ето, то полегна на дъното сред пъстрата мозайка на кораловите плетеници.

Каква беше дълбочината?

Не повече от шест-седем метра! А часовникът беше спомен, скъп спомен…

С няколко размаха на ръцете Ферхад достигна скалистия бряг и изпълзя по него.

Кирков се озърна. Във водата не се виждаха никакви подозрителни сенки. Спокойна светеща синева. А долу, на дъното, лежеше часовникът на баща му.

Без да се двоуми, той се метна във вълните. Тялото му потъна бавно. Топлата вода го обгърна като ласка. „Така трябва и да бъде — помисли си Кирков, като загреба силно надолу. — Та това е Червено море, най-соленото и най-топлото море в света.“

От мъгливата дълбочина изплува неравното дъно, обрасло с гъст коралов храсталак. Бели, червени, виолетови, жълти коралови гранки — оплетени, разкривени, обсипани е безброй цветни пъпки. Под тях развяваха нежните си пипала морските карамфили, пълзяха морски звезди, бодливи таралежи разклащаха дългите си прозрачни шипове. И толкова риби с толкова краски, подобни на рояци пеперуди. Те отново изплуваха от кораловите дупки, където се бяха изпокрили, изплашени от внезапното гмурване на плувеца, въртяха се пред очите му, замайваха погледа му.

Кирков усети, че въздухът му се свършва, а часовникът не се виждаше. Той изплува на повърхността и вдъхна дълбоко. На скалата Ферхад махаше ръце и крещеше нещо неразбрано.

Кирков пак задълба към дъното. И отново сред зеленикавата мъгла се надигна кораловият гъсталак.

Ето и хронометъра, легнал между два морски таралежа под огромен златист сюнгер. Внимателно, като се пазеше от опасните бодли, плувецът го грабна и обърна нагоре, към блестящия като сребро воден покрив.

В този миг видя акулите. Една, две, три, четири, пет…

Сякаш извираха от синия безкрай, който го обгръщаше отвред.

Те връхлетяха мълниеносно, тъмни зловещи сенки, преминаха ниско над главата му, после свиха назад и повторно налетяха.

Кирков се притаи към дъното, отстъпи назад.

И в този миг…

Тряс!

Какво бе станало? Скала ли затисна крака му?

Той едва не изпищя от болка. Глезенът му бе попаднал между вкопчаните черупки на огромна мида-тридакна7.

Мида-убийца! — тъй я наричат водолазите.

Кирков напъна всички сили да се освободи, защото въздухът му се свършваше. Мъчителни спазми стягаха гърлото му.

Напразно!

Чудовищните черупки, подобни на две озъбени челюсти, между които се провиждаше червеното тяло на мидата, стискаха здраво. Той знаеше — те не изпускат, щом веднъж са захапали.

Часовникът в ръката му биеше ясно и отчиташе безпощадно последните мигове на живота му…