Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 55

С това решение Кирков се обърна към него кротко:

— Ти още не си ми казал името си. Малкият се озъби:

— Нали чу — Белязания!

Кирков поклати глава.

— Не така, мойто момче! Искам да знам истинското ти име.

Белязания вдигна поглед. В големите му черни очи пробягна някаква сянка.

— Ферхад! — промълви той, като преглътна. — Но сега никой не ми казва тъй. Всички ме знаят Куция, Белязания, Проклетника.

Щурманът си тръгна мълчаливо, но спря насред път.

— Добре, остани тук, докато си отидат!

Ферхад се свря на сянка зад мостика. Кученцето Херкулес се примъкна страхливо до него, но момчето му изкрещя грубо и то побягна с подвита опашка към господаря си.

Кирков прегледа щурманския дневник, вписа някои бележки, почисти секстанта6, поговори с радиста и когато към обяд излезе отново на палубата, Ферхад все още стоеше на мястото, където го бе оставил.

— Охо! — изненада се Кирков. — Бях те забравил. Няма ли да си ходиш вече?

— Не! — отвърна намусено момчето. — Ония дебнат зад ъгъла.

— Ако закъснееш, близките ти ще се тревожат.

— За мене никой не го е грижа.

Щурманът седна на купчина въжета. Хамалите бяха налягали на сянка по кея и наоколо цареше тишина.

— А родителите ти?

— Нямам родители. Дядо Хюсни, слепият просяк, ме намерил на улицата и ме отгледал. Но той умря. А преди да умре, се парализира. Трябваше да го храня аз. Затова взех да крада. Просенето не стигаше. Но ме хванаха. Една седмица ме държаха в мазето. Като ме пуснаха, намерих дядо Хюсни умрял от глад.

Кирков си представи неволно безрадостния живот на това момче. Още дете — и толкова жлъч! Какво ще стане е него после, когато порасне.

Той поклати глава.

Та то беше станало вече — един малък престъпник!

— Защо не се хвана на работа, каква да е?

— Работа! — Ферхад плю през борда. — Че кой дава сега работа? И то на такъв като мене…

Кирков не възрази нищо. Всъщност какво би могъл да възрази.

А Ферхад добави злобно:

— Не дават работа, а като откраднеш, те бият. О! Как ги мразя…

Ръцете му се свиха в юмруци. По мършавите му ръце се изпънаха тънки жили.

— Мразя всички, всички! Ако мога, ще ги изколя — до един!

Любен Кирков прекъсна злобния му изблик:

— Я ми кажи, гладен ли си?

Момчето го измери с недоверчив поглед.

— Защо питаш?

— За да те нахраня, затова! — тросна се щурманът, раздразнен от дивата му упоритост.

— Дай! — отсече изведнъж малкият арабин.

Кирков нареди на готвача да му даде ядене и продължи работата си. По едно време вратата скръцна. Влезе Стамов, отстъпил дежурството на втория офицер.

— Е, как е новото зверче? — запита той, като се отпусна на стола под вентилатора. — Както си почнал, скоро ще препълниш кораба. От Пирея кучето, тук — това…

И не довърши.

Кирков се усмихна виновно.

— Наистина, като диво зверче, подритнато от всички.

— А ти какво ще го правиш? Не е ли време вече да го отпратиш на брега? Капитанът може да се върне още днес… Ще ни нахока здраво — и тебе, и мене…

— Ще видим! — смънка щурманът. — Жал ми е…

— Все пак, чужд човек на кораба, и то какъв човек… измет… Може да ни направи някоя беля…