Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 4

Отпра един парцал от ръкава си, уви с него диаманта и го мушна в пазвата си.

Сега напред!

Ободрен, окрилен от съзнанието, че е богат, от виденията за безгрижния живот, който го очакваше, Тонев отново забърза надолу край реката, като дори не се опитваше да заобикаля крайречните мочури, а ги прегазваше направо, потънал до пояс във водата, забравил глад и умора…

Ненадейно нейде откъм север се понесе засилващ се необясним шум, сякаш връхлиташе ураган. Все по-силно и по-зловещо. Вой, нестихващ тътнеж! Затрещяха прекършени дървета.

Тонев тутакси се метна на най-близкото дърво, изпълзя към върха и в следния миг под него изтопурка стадо диви биволи. После отляво с трясъка на повалените дървета преминаха слонове.

Дали бе избухнал пожар в гората?

Ето, профучаха безредно антилопи, елени, диви свине, глутница чакали. Последен се зададе с глух, сподавен рев тигърът — едро, прекрасно животно. Той приближи с леки скокове и се обърна назад. Личеше, че е нащрек, настръхнал, с подвита под корема опашка и оголени зъби.

В този миг дивите кучета го обградиха. Тонев настръхна. Значи, и това — колсуни! Ужасът на джунглата! По-страшни от пожар! И толкова близо до него!

Кучетата се метнаха настървено върху тигъра. Могъщият хищник, разтреперан от страх, се опита да си пробие път през обръча на нападателите. Той се хвърли върху тях с всичката сила на зъбите и острите си нокти. Две кучета се простряха мъртви на земята, но останалите увиснаха с вкопчани челюсти по гърлото, по корема и по краката му.

Тигърът притича десетина крачки, отрупан с този зловещ товар, като ръсеше кръв по пътя си, и ненадейно рухна без стон. Само след няколко минути от царя на джунглата и убитите две кучета останаха само оглозганите кости, а вечно гладната глутница отново се понесе из гората.

Воят и глъчката бяха утихнали отдавна, а Тонев все не се решаваше да слезе от дървото.

Най-после той се свлече по уплетените лиани до земята, озърна се боязливо, готов всеки миг да се покатери отново на дървото, но като не долови никакъв подозрителен шум, продължи пътя си.

Вървя така час-два. Но към обяд той спря, усетил странна отпадналост в цялото си тяло. Додето схване какво става с него, колената му се подкосиха. Зави му се свят, ушите забучаха. По гърба му премина ледена тръпка, зъбите му затракаха лудо, до счупване. Някаква непоносима тежест затисна гърдите му, изгони въздуха от тях, задуши го…

Когато Тонев отвори очи, вече се смрачаваше. Треската бе преминала, но усещаше тялото си все тъй бездейно, обезсилено от болестта и глада.

„Малария! — тази мисъл вледени кръвта му. — И то сега, тъкмо сега…“

Ръката му изпълзя върху гърдите и напипа коравия възел. Тук е богатството му, щастието му! А той е сам, съвсем сам сред тази зелена пустиня, болен, безпомощен, без нито един грам хинин…

Не биваше да умре, именно сега не!

Не! Не!

Трябваше да върви, да се спаси — защото беше милионер, милионер! Тази мисъл възбуждаше мозъка, раздвижваше отмалелите мускули, учестяваше пулса. Милионер!

Той тръгна отново, като залиташе от слабост, препъваше се в издадените корени, закачаше се в бодливите врежове на ротанговите лиани, падаше, ставаше и пак поемаше напред…