Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 3

Когато се нахрани добре, геологът се запъти към реката да се измие. Но се закова на място слисан. Стадо маймуни беше нагазило в плитчината. Най-едрият самец, водачът, преобръщаше камъните, а останалите бъркаха е ръце из водата, ловяха рибата и мигновено си я поделяха.

Щом усетиха човека, риболовците се метнаха на лианите е недоволни крясъци. Тонев се изми, после сви на фуния един лист от див банан и го напълни с мед. Цели три дни преживя с него. А след това отново го замъчи гладът.

А джунглата не свършваше. Всеки ден — все същите коварни мочурища, които гъмжаха от пиявици, пълчища пиявици. Те се провираха навред: под ризата му, в панталоните, дори през обущата.

И всеки ден, точно в седем часа, изведнъж настъпваше нощта, настъпваше подло, без преход.

Нощ в джунглата! Нестихващ кошмар!

Свит върху някой чаталест клон, високо над земята, сред непрогледния мрак, Тонев едва издържаше до зазоряване в мъчителен полусън, стряскан от лудото топуркане на подплашените антилопи и от хъркащите ревове на тигрите и пантерите.

След всеки рев маймуните от цялата гора почваха да пищят тревожно, а измъченият пътешественик вече не можеше да заспи…

Наоколо крякаха до прегракване жаби, бръмчаха комари, хиляди, милиони, цели облаци, които налитаха стръвно по ръцете и по лицето му. Поне мрежата за сън да беше останала… Поне тя… Той удряше, размазваше ги по стотици наведнъж, ала те не свършваха. Все нови и нови рояци налитаха — и тъй до заранта…

Един ден Тонев намери диаманта. Премалял от глад и умора, е разранени крака, ожаднял, той бе натопил устни в реката, когато изведнъж току пред очите му върху изравненото пясъчно дъно блесна някакъв странен камък.

Забравил всичко — глад, умора, нависналите опасности — геологът го сграбчи и го вдигна пред очите си. Един слънчев лъч, промушил се случайно през разредения листен покрив, го докосна леко. И в миг камъкът оживя, засвети с чудно зеленикаво сияние, което потъмняваше и отново се разгаряше в нежни, неуловими пламъчета.

— Зелен диамант! — промълви гласно Тонев, загледан възхитен в разкошния кристал, който искреше в ръцете му с ослепително блестящите ромбове на дванадесетте си стени.

Радостта го задави. За него на света вече не съществуваше нищо, нито неизбродимата джунгла, нито кръвожадните хищници, нито гладът. Имаше само едно — този огромен диамант, сто, двеста, а може би и триста карата, чист, без никаква пукнатинка, един невиждан кристал от зелен диамант.

Навярно струва милиони! Милиони!

Значи, край! Най-сетне край на непрекъснатото лутане, край на безконечните експедиции и служба на ненаситни минни компании. Ще зареже вече тази досадна професия и ще заживее богато, охолно, спокойно — със своята музика.

Милиони! Само да се измъкне от този ад, от тези вонещи блата, от този зелен затвор, който гъмжи от зверове, змии и отровни насекоми.

Милиони! Не сънува ли?

Той трепна и се озърна страхливо. Ами ако го е видял някой? Ако му го открадне?