Читать «Ботушите на Дядо Коледа» онлайн - страница 2

Примижал, зърнах топлият корпулентен мисис Кетлинов бюст да ми припява: „Съншайн, съншайн…“ (слънчева светлина — в случая популярна американска песен). Съншайн, ли? Лесно Ви е там — в Калафония, на топличко! Сто градуса по Фаренхайт!… Сълзата от лявото ми око, по чувствителното, се втвърди и отрони към брадата. В последствие на няколко пъти си сменя агрегатното състояние… Смених блендата, фокусирах и разбрах, че не била мисис Кетлин, а кучката на Гоцето — Джина. Също така корпулентна в бюста, но джинсът и не е от Калафония. По-точно от никъде не е — местна разгонена порода! Дупесто-късолапа, с рязани уши и опашка — фирмен знак на стопанина и, с муцуна на лъвица. Също толкова жълта и царствена. Имаше слабост към мене — умираше си да я галя, пощя и чеша.

Някак неестествено се запъти към мене, нещо не беше в ред. Ясно, лапите и не потъваха в снега, плъзгаха се на височината на коленете ми, а беше огромно кучище. Разбра, че ръцете ми са заети, близна ме по носа и ме поведе надолу към селото.

Стъпих внимателно върху стъкларията — нищо! Натиснах силно, като прехвърлих тежестта си върху тока на ботуша… Хрууп! — кракът ми хлътна и се застопори нейде в недрата на планетата… Хрууууп, хруп, хруп — тръгнах. Вчера валя, валя, слегна се, пак валя — какво ли не: суграшица, сняг, духа леден вятър и ето, че уйдиса на дечурлигата — да имат пързалкава коледна ваканция…

Тия ми ботуши излязоха голяма работа. „Саламандър“! Купих ги, има-няма, преди петнадесет години, ден преди Коледа, в Берлин. Продавачката ме взе за руснак и дълго се правеше, че не ме вижда, а на всичкото отгоре беше и хубавинка. Усетих го по реакцията на жена ми — контролираше ме изкъсо. При тази ситуация реших да се откажа, още повече, че бяха противно скъпи. Стягаше страхотен студ, като прибавим и факта, че се намирахме на границата на студената война. Шпрее бързо замръзваше. Лебедите и питомните-диви гъски се пързаляха на по една кънка между спрелите шлепове. На всичкото отгоре заваля и едър, гъст и твърд сняг и ни преряза пътя през Шьонефелд (летището на Берлин) към дома…

От друга страна — бях продал картина, бяхме добре с валутата, можехме да си позволим коледни подаръци.

Погледнах иначе верните ми трендафори, толкова неуместни в случая и изведнъж си припомних „Юбунг ахт“ (осми урок), от немската паралелка, нейде в праисторическото ми минало. Събрах смелост и обясних на Фройлайн, че их бин съм булгарише малер (художник), че имам на ундер дер линден (под липите) щрасе — аустелунг (изложба), но искам ботуши, зер много калт (студено)! Също така, я каня да види аустелунга, но първо ботуш!

Ако искаме да сме точни, ще усложня малко разказа в интерес на истината: спомнях си само думата „шуе“ — обувка. За „ботуш“ ми се натрапваше някакъв визуален спомен от филм по Вилхем Хауф: джуджета шият ботуши нощем за добрия обущар, но как е на немски… Жена ми се намеси тъкмо навреме — преди да смъкнат наличното количество пантофи от рафтовете — и каза цяло изречение на френски. Тя беше от френската паралелка, с която непрекъснато Воювахме (и денем и нощем). С нея и до сега поддържаме тази традиция… Фройлайн засия, сякаш аз бях проговорил на френски и без да погледне към жена ми, ме зарина с целия контингент от ботуши в магазина…