Читать «Пощоряване» онлайн
Тери Пратчет
Тери Пратчет
Пролог — Преди 9000 години
Пролог — Преди един месец
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава Седма А55
Глава девета
Глава десета
Глава единадесета
Глава дванадесета
Глава тринадесета
Глава четиринадесета
Епилог
Оригинали на преведените имена
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
Тери Пратчет
Пощоряване1
Пролог — Преди 9000 години
Флотилиите на мъртвите кръстосваха света по подводни реки.
Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношения само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.
Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.
Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.
Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.
Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня.
Една за малко не удари Ангамарад, който седеше и гледаше реещите се високо над главата му кораби. Той я запомни, защото беше единственото наистина забавно събитие за девет хиляди години.
Пролог — Преди един месец
Има една… болест, която понякога хващат щраксаджиите. Тя прилича на болестта, известна като „калентура“, сполетяваща някои моряци, които след няколко седмици безветрие под безпощадното слънце, внезапно решават, че корабът е заобиколен от зелена морава и прескачат през борда.
Е, на щраксаджиите пък понякога им хрумваше, че могат да летят.
От една от големите семафорни кули до друга имаше по около осем мили, а като се изкачиш на самия й връх, се озоваваш на близо петдесет метра над земята. Разправят, че ако работиш там твърде дълго без шапка, току-виж кулата ти се сторила по-висока, а съседната кула по-близка и може да си помислиш, че като нищо можеш да скочиш от едната на другата, или пък да яхнеш невидимите съобщения сновящи между кулите, вероятно можеш да си помислиш, че си съобщение. Може би, както казват някои, това не е нищо повече от смущение в мозъка, причинено от вятъра в такелажа. Никой не знаеше със сигурност. Хора, които тръгват да се разхождат по въздуха на сто и петдесет стъпки височина, обикновено не споделят преживяванията си впоследствие.
