Читать «Целуни момичетата» онлайн - страница 6

Силните викове продължаваха. Не можах да разпозная женския глас, но уединението не влиза в сметките, когато първото ти име е Доктор.

Накарах децата да останат седнали, като сложих ръце върху малките им главици.

— Аз съм доктор Крос, а не вие. Продължавайте да си тананикате и ми пазете мястото. Веднага се връщам.

Втурнах се към задната врата, като пътьом грабнах служебния си револвер. Кварталът е опасен дори и за ченге. Надникнах през замърсеното стъкло на прозореца, за да видя кой стои на стълбите на верандата.

Познах младата жена. Казваше се Рита Уошингтън и живееше в комплекса „Лангли“. Двайсет и три годишна наркоманка, която бродеше из улиците като сиво привидение. На времето беше умна и доста хубава, но твърде чувствителна и слабохарактерна. Животът й бе тръгнал много зле, от красотата й нямаше вече следа, беше обречена.

Отворих вратата и усетих как студеният и влажен порив на вятъра ме шамаросва през лицето. Имаше много кръв по ръцете, по китките и отпред по зеленото палто на Рита от изкуствена кожа.

— Рита, какво, за Бога, е станало с теб? — попитах. Предположих, че е била простреляна или наръгана в корема заради наркотици.

— Моля те, моля те, ела с мен. — Тя се задави от кашлица и ридания едновременно. — Малкият Маркъс Даниелс! — каза и се разплака още по-силно. — Разпрали са го! Адски е зле! Повтаря твойто име. Пита за теб, доктор Крос.

— Стойте тук, деца! Веднага се връщам! — опитах се да надвикам истеричните крясъци на Рита Уошингтън. — Нана, моля те, наглеждай децата! — изкрещях още по-силно. — Нана, трябва да изляза!

Грабнах палтото си и последвах Рита в студения, пороен дъжд.

Стараех се да не стъпвам в кървавочервената локва, която се стичаше като прясна боя по стълбите на нашата веранда.

2

Тичах с всички сили по Пета улица. Усещах как сърцето ми прави бум-бум-бум и се потях обилно въпреки отвратителния, проливен, студен пролетен дъжд. Кръвта ми пулсираше бясно в главата. Всеки мускул и всяко сухожилие в тялото ми се бяха напрегнали, а стомахът ми се беше свил на топка.

Носех на ръце единайсетгодишния Маркъс Даниелс, здраво притиснат до гърдите ми. От малкото момче се стичаше опасно много кръв. Рита Уошингтън го бе намерила на мръсното и мрачно стълбище към сутерена на тяхната къща и ме заведе при сгърченото телце.

Летях като вятъра, плачех в душата си и сдържах сълзите, както ме беше научила Службата, пък и животът като цяло. Хората, които обикновено рядко се зазяпват по каквото и да било в Югоизточния квартал, сега се обръщаха да гледат как се нося като Фитипалди по тесните улички.

Изпреварих няколко таксита, като крещях на всички да се махат от пътя ми. Минавах покрай редици от изоставени къщи, заковани с черен, плесенясал шперплат, изпонадраскан с графити. Тичах по счупени стъкла и чакъл, празни бутилки ирландско уиски и тук-там унили късчета земя, пълни с бурени и боклук. Това беше нашият квартал, нашата част от Голямата американска мечта, нашата столица.

Спомних си една поговорка за Вашингтон: „Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.“