Читать «Положи я сред лилиите» онлайн - страница 132

— Какво значение има? — прекъсна ме Уилет нетърпеливо. — Ако не бяха Шерил и тази луда жена, всичко щеше да е наред. Но убийствата не одобрявам. Откакто те започнаха тази игра, реших, че трябва да я спра. И тя може да бъде спряна. Ще се спогодим ли? Ще разделя парите от застраховката с теб на половина.

— Ами ако не се съглася?

— Готов съм за бягство — отвърна. — Не искам да се махам, но где го направя, ако се наложи. Ще трябва да ви задържа тук, докато прибера застраховката. Няма да е лесно, но може да се направи. Все пак, ако си умен, ще ми станеш съдружник.

Погледнах към Морийн.

— Нямаш ли какво да кажеш за всичко това?

— Тя няма какво да каже — намеси се нетърпеливо Уилет. — Или ще отиде в лудницата, или в затвора. Прекалено опасна е, за да остане на свобода.

Не му обърнах внимание и повторих:

— Няма ли нещо, което би искала да кажеш?

Тогава тя се усмихна: стегната, твърда малка усмивчица.

— Не, но има нещо, което смятам да направя.

Трябва да беше държала пистолета скрит отстрани в креслото през цялото време. Изстрелът прозвуча като гръмотевица. Барутният огън от изстрела подпали тапицерията на стола.

Уилет изпусна пистолета си и направи няколко не-сигурни стъпки напред с притиснати към гърдите ръце. Видях го да се свлича на колене и в същия момент се хвърлих през малкото разстояние, което делеше моя стол от нейния. Извих китката й точно, когато пистолетът се насочваше към мен. Той изгърмя и усетих барутният огън от изстрела да обгаря врата, ми. Сгромолясахме се на пода — тя, аз и столът. Измъкнах оръжието от ръката й, ударих я силно и се изправих на крака.

— О’кей, о’кей, по-спокойно — викна ми Мифлин откъм вратата на верандата. Двамата с Джек Кермън влезнаха в стаята.

— Добре ли си, Вик? — попита Кермън.

— Да, чухте ли всичко това?

— Чухме го — рече Мифлин. — Зле ли е ранен? — погледна към Уилет.

— Внимавайте! — извиках и скочих напред.

Морийн се беше хвърлила към вратата за верандата. Опитах се да я хвана, но тя беше прекалено бърза. Изтича на верандата и после надолу по стълбите.

— Мъртъв е — чух да казва Мифлин отвратено, когато с Кермън се затичахме след нея.

Когато стигнахме до първата тераса, тя вече беше на четвъртата. Хванах Кермън и го задържах.

— Остави Мифлин да я преследва, ако иска — казах аз.

Мифлин изтрополи по стъпалата на терасата и спря при нас.

— Къде отиде тя? — попита.

Посочих му.

Биваше я в бягането — вече беше стигнала най-долната тераса. Мифлин се спусна след нея, после спря. Тя тичаше право към ръба на скалата. Продължи да тича и след това…

Известно време останахме неподвижни, ослушвахме се и чакахме, но не чухме нищо. Като че ли пространството между скалата и морето се беше разтворило и я беше погълнало.

— Това беше най-добрият път за нея — рекох и тръгнах обратно към къщата. Повдигаше ми се. Дори и да беше луда, все пак беше красива, а аз винаги изпитвах съжаление, когато нещо красиво си отидеше.