Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 7

Той никога не го забрави, никога не изчезна нито за миг от душата му. Стараеше се да не мисли често за това, пестеше скъпернически спомена, мъчеше се да не го похаби, да го пази ясен и чист. Дори когато стана гимназист и студент след това, държеше се с момичетата все тъй стеснително и малко плахо, като към преоблечени царкини. Мъжете си бяха мъже, хора от плът и кръв, добри и сърдечни или пък враждебни, алчни и зли, доста различни от самия него, но все пак мъже. Но той вече знаеше, че всяка жена крие под своите дрехи, все едно какви са те, бедни или разкошни, нечувано съвършенство и красота. Така мислеше и в това вярваше. И когато след много години за пръв път държеше голо женско тяло в ръцете си, изведнъж се почувствува неизразимо разочарован и ограбен. Не беше същото, в никой случай не беше същото. Това наистина бе топло и живо, задъхано и плъзгащо се под разтрепераните му пръсти, но и неизмеримо по-несъвършено. Преди всичко не беше така гладко, както си мислеше, усещаше по него петънцата и пъпчиците, малките ръждиви косъмчета. Така в собствените му ръце умря една илюзия и той през целия си живот не можа да я замести с нищо друго. Само веднъж помисли, че е намерил това, което търсеше, но и тая лъжа не продължи повече от няколко месеца.

Навън отново мина поливачката, тоя път със затворени кранове, от които едва църцореше малко вода. Академикът стана и бавно отиде до прозореца. Знаеше, че трудно ще заспи. Трябваше да се разсее с някои по-прости и по-делнични мисли, но прости и делнични неща почти не се случваха в живота му. Нищо не се случваше в живота му от години наред — нищо освен всекидневния труд, безвкусната храна, която готвеше жена му, мъртвешката нощна почивка, от която се събуждаше сякаш олекнал и съвсем бездушен. Никакви събития, никакви изпитания на съдбата. Може би от време на време някое дребно изпитание на съвестта, в академичния съвет обикновено, когато му се случваше да гласува. Последното страшно изпитание бе смъртта на баща му. Той бе получил мозъчен кръвоизлив, намери го проснат по гръб в спалнята му. Приличаше съвсем на мъртъв, само от време на време устните му помръдваха като на умираща риба. Два дни прекара ден и нощ в клиниката край леглото му. На третия ден почина, без Да дойде в съзнание. Беше отвратителна нощ, американските самолети прииждаха на вълни, всичко наоколо се къртеше и рушеше сред адски трясъци. Струваше му се странно, че в тоя всеобщ грохот така ясно се чуваше зловещото бучене на самолетите. Цялата клиника се тресеше, мазилката от тавана падаше върху леглото на умиращия. Той не помръдна от стола си, дори не помисли за смъртта. Когато най-сетне всичко свърши, настана зловеща тишина, нарушавана само от време на време от избухванията на бомбите със закъснител. В стаята беше непрогледно тъмно и той вдигна затъмнителната хартия. Веднага всичко се освети от блясъка на пожарите, от стените сякаш потече кръв. Миришеше тежко на дим и разрушения, на изгоряла гума. Някъде наблизо като факел гореше някакъв склад, фонтан от огнени пръски се издигаше към продъненото небе. Баща му все още едва доловимо дишаше. Беше щастлив поне, че не е преживял последните ужаси.