Читать «Нощем с белите коне» онлайн - страница 6

И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави.

Веднъж привечер пред къщата им спря черна лакирана карета. Никога през живота си не бе виждал нито такава карета, нито такива прекрасни коне — едри, доматеночервени, с бели гриви и бели копита. От нея слезе човек като в приказките — в ливрея със златни ширити, с триъгълна везана шапка, в бели чорапи, опънали яките му прасци. И косата му бе бяла като чорапите, само бузите му бяха много румени, а очите сини като на момиче. Той изкачи бавно, с достолепие четирите стъпала и позвъни, без да сваля белите си ръкавици. В такива случаи обикновено отваряше последният от редицата на болните, но сега момчето изскочи бързо и зяпна слисано необикновения гост. Това, изглежда, направи хубаво впечатление на човека с везаната шапка.

— Тука ли е татко ти? — запита той.

Говореше малко надуто, малко неразбрано — не като българин.

— Тука е — отвърна момчето. — Има болни при него.

Човекът с везаната шапка погледна над главата му. Видът на скупчените в коридора сиви, безрадостни хора сякаш го отврати.

— Предай му тоя плик… Ама веднага…

Пликът беше продълговат, бял, със златни ръбове и щампосана златна корона в ъгъла. Момчето веднага го отнесе в кабинета. Пред вратата спря, поколеба се, после почука леко. Никога не беше влизал при баща си, когато там имаше болни, но заповедта на човека с шапката си беше заповед. После натисна голямата бронзова дръжка и влезе.

И спря като закован на прага, гледаше смаяно най-странното и най-невероятно видение, което би виждал в живота си. Сред кабинета на височко, въртящо се столче бе седнало младо момиче, голо до кръста, в черна пола, която падаше на много едри плисета до пода. Косата му бе руса, сините ясни очи го гледаха стреснато. Но на момчето се стори че никога през живота си не бе виждал нещо по-ослепително и красиво. Бялата кожа сияеше като седефена и сякаш нямаше нищо по-съвършено на тоя свят от нежния овал на гърдите й. Баща му свали стетоскопа от ушите си и го погледна сърдито.

— Влез де!… И затвори вратата.

Момчето влезе и подаде плика на баща си. Не смееше повече да погледне към момичето, но чувствуваше нейното озарение в лекия здрач на стаята. Баща му извади от плика напечатана със златни букви покана, прочете я и се намръщи. После скъса бавно поканата заедно с плика и хвърли всичко в кошчето за боклук. По лицето му се появи облекчение.

— Това е, върви си — каза той меко.

Едва когато си тръгна, момчето видя, че в кабинета има още един човек — някаква месеста дама, стегната в корсета си, лицето й бе увехнало и загрижено. Крадешком погледна и към момичето. Беше се наметнало с блузката си, ръцете му бяха кръстосани под брадичката, малко слабички, но все тъй изящни. Излезе от кабинета като зашеметен, влезе в стаичката си и се отпусна безпаметен на леглото. Измъкнаха го оттам едва за вечеря. Тогава майка му беше още жива, усети сякаш нещо с женското си сърце и го погали нежно по бузата. Не го правеше много често, беше замислена жена, самовглъбена, имаше хубави, винаги малко унесени очи. Всичко в детските спомени му се струваше малко тъжно, малко обезцветено, като странни медни офорти, вече загубили багрите си. Всичко освен споменът за момичето, който стоеше свеж и чист пред очите му като раждането на Ботичеловата Венера, с нейните жълти виещи се коси.