Читать «Тук и отново» онлайн - страница 131

Само дето онзи непознатият бе в къщата. Е, лош му е късметът!

Декарло се бе издокарала като за прием. Носеше красив костюм, какъвто Нед би искал да купи за Ани. Проклетата репортерка можеше да си позволи подобни дрехи. Тя принадлежеше към бандата измамници, които бяха откраднали парите на толкова много хора и бяха разбили сърцето на Ани, а после излъгаха: «Нямам нищо общо с това. И аз съм жертва.»

Да бе! И затова караш спортна тъмнозелена кола и носиш костюм за сума ти пари!

Ани винаги казваше, че ако може да си позволи нова кола, би искала да е тъмнозелена.

— Помисли, Нед. Черното изглежда прекалено траурно, а тъмносините коли приличат на черни. Но тъмнозелените са невероятно елегантни. Искам да ми купиш тъмнозелена кола, когато спечелиш от лотарията — казваше тя.

— Ани, скъпа, не можах да ти купя, но днес ще дойда при теб с тъмнозелена кола — обеща Нед. — Съгласна ли си?

— О, Нед! — засмя се Ани до него.

Усети целувката й, а после и нежните движения, с които разтриваше гърба му, когато бе преуморен или изнервен.

Започна да обмисля как да подходи. Искаше да влезе в къщата. Оттам изстрелите нямаше да се чуят чак до шосето.

Пропълзя покрай храстите към прозореца на стаята с телевизора. Днес вратата към всекидневната бе притворена и той не виждаше навътре. Но видя непознатия. Стоеше зад вратата в стаята с телевизора.

— Според мен Карли не знае, че той е тук — каза Ани. — Чудя се защо.

— Да проверим — предложи Нед. — Имам ключ за кухненската врата. Хайде да влезем вътре.

52.

Лин наистина беше много красива. Обикновено носеше косата си на френски кок, но днес около лицето й падаха златисти кичури, които смекчаваха леда в кобалтово сините й очи. Беше облечена в безукорно ушити бял копринен панталон и блуза. Притеснението да не изглеждам прекалено издокарана за сериозния ни разговор очевидно не важеше за нея. Бижутата й включваха деликатно златно колие с диаманти, обици с диаманти и годежния пръстен с огромен диамант, който бях забелязала на събранието на акционерите.

Направих й комплимент за елегантния вид, а тя ми отговори, че по-късно била канена на коктейл у съседите си. Последвах я във всекидневната. Едва миналата седмица бях идвала в тази стая, но не смятах да й го казвам. Бях сигурна, че няма да одобри срещата ми с Мануел и Роза Гомес.

Лин седна на канапето, но не се облегна, за да ми покаже с езика на тялото, че разговорът няма да е лек. Не исках нищо за пиене, но пълната липса на гостоприемство явно бе с цел да ме накара да задам въпросите си и бързо да изчезна.

Поех си дълбоко дъх и започнах.

— Лин, няма да ми е лесно. Честно казано, единствената причина да дойда тук и да се опитам да ти помогна, е, че майка ми е омъжена за баща ти.

Тя прикова очи в мен и кимна. Помислих си, че сме на едно и също мнение, и продължих:

— Ясно е, че двете с теб не се харесваме много и не ми пука, но ти използва семейната ни връзка, ако може да се нарече така, за да ме направиш своя говорителка. Ти беше тъжната вдовица, която нямаше представа с какво се е занимавал съпругът й, онеправданата мащеха, тъгуваща за доведения си син. Беше безработна, без приятели и едва ли не без никакви пари. Всичко това беше лъжа, нали?