Читать «Да паднеш като мъртъв» онлайн - страница 7

Като ме видяха мишлетата се разпищяха, зартилите от Центавър заскърцаха със зъби, а панкините от Поларис дигнаха такъв див вой, защото винаги бяха гладни. Невъзможно бе човек да ги нахрани, а излишъкът от храна ги докарваше до смърт от преяждане.

Замъквах клетките до товарния люк и ги спусках на земята с помощта на въже. Операцията мина успешно — не разбих нито една клетка, което бе своеобразен рекорд. Обикновено една или две клетки падат, разбиват се и животинчетата се разбягнат, което дава на Вебер възможност за пореден път да се надсмее над мен.

Като свърших с разтоварването от люка, се захванах да пренасям клетките до лагера. Оливър и Вебер вършеха магиите си със скалпелите над храстозавъра.

Поставих клетките една до друга и ги покрих с брезент в случай, че завали дъжд. В този миг се появи Кемпър и замря на място, като ме наблюдаваше, как се трудя.

— Обиколих лагера — каза той с такъв тон, че неволно се наежих.

Известно време той мълча, мълчах и аз. Добре познавах Кемпър и знаех, че не бива да настоявам с въпроси: той ще постои, ще помисли, а после сам ще разкаже всичко.

— Тихичко местенце — отбелязах аз с безразличен тон, като така активизирах процеса на размишляването.

Мястото наистина изглеждаше прекрасно: ярко слънце, лек ветрец, чист и прозрачен въздух. Тишина. Абсолютна тишина. Нито звук не се разнасяше наоколо.

— Унило място — каза Кемпър.

— Не ми е много ясно — подсетих го аз.

— Помниш ли, какво ти казах снощи?

— Че планетата е опростена до крайност.

— Да.

Кемпър отново застина и продължи да гледа, как се мъча с брезента. Паузата продължи почти минута, преди да изтресе:

— Боб, на планетата няма насекоми!

— Какви насе…

Но той вече слушаше само себе си.

— Ти прекрасно разбираш, какво искам да кажа. Спомни си Земята и другите планети от земен тип. Лягаш на земята и тихо наблюдаваш… Край теб щъкат множество насекоми! Те пълзят по земята, скачат от стебло на стебло, врат се в цветовете, бръмчат из въздуха…

— А тук?

Той поклати отрицателно глава.

— Нищо подобно не видях. Огледах десетина места, лежах в тревата, взирах се и търсих през цялото утро. Но тях ги нямаше, Боб! Това е неестествено. Това е неправилно. Не може на една планета с живот да няма насекоми!

Тези думи, казани така страстно, придизвикаха да мине тръпка по тялото ми. Състоянието на Кемпър ми се предаде. Като се опитах да скрие обхваналото ме вълнение, продължих да оправям разперения брезент, макар такава грижовност да не беше необходима. Що се отнася до насекомите аз не им бях особен поклонник, но и неестественото им отсъствие можеше отрицателно да въздействува на бизнеса ни.

— А пчелите? — напомних аз.

— Какви пчели?

— Пчелите, които извадихме от храстозаврите.

— Виж, до стадата не съм се приближавал. Възможно е, пчелите да летят около храстозаврите.

— А птици?

— За какво говориш? Разбира се, не видях нито една. Но в едно нещо съм сгрешил. Докато лежах в тревата видях дребни и невзрачни цветя.

— Да не скучаят пчелите ли?

Лицето на Кемпър се вкамени.

— Ти си прав. Разбираш ли, същността на нещата? Всичко е така планирано…