Читать «Без шанс за разпознаване» онлайн - страница 3

Лу Болд подуши пожара, преди още да го е наближил. Неговият призрак във вид на димна пелена се беше изсипал навън, беше се разпрострял върху по-голямата част от Уолингфорд и се стелеше над езерото Юнион като тънка мъгла. Не носеше миризма на смърт, по-скоро на влажни въглища, но след като той беше сержант от дирекция „Престъпления срещу личността“ и бяха повикали точно него, означаваше, че човек или хора са загинали в пожара, а също и че от експертната група вече са отчели пожар от съмнителен произход. Някой е подпалил сградата. А друг някой е бил умъртвен.

В Сиатъл в рамките на една година ставаха много пожари. Но не и чак толкова много убийства — в национален мащаб. Двете неща рядко се засичаха, а ако това се случеше, винаги — винаги, той натърти мислено на думата — ставаше дума за пожарникари. Пожарът в Пенг беше най-скорошният подобен случай и с най-лоши последици: четирима пожарникари бяха загинали в условия на умишлен палеж. Четири години оттогава и споменът за него още беше жив в колективната памет на града. Болд беше работил по случая. Не искаше друг подобен.

Чудеше се дали опитът, придобит във връзка с палежа в Пенг, беше причината да го повикат и сега. Интересното за този случай беше, че той не беше на смяна по време на обаждането. По-точно казано, разследването тогава се водеше от друг следовател. И въпреки това, ето го сега, с леко прошарени слепоочия, обезпокоен от обаждането, надуващ отпуснатото му от полицейското управление разнебитено чеви към адреса, който беше надраскал на лист от тефтерчето, получено като подарък на последната Коледа. Верен на дълга си — ето какъв беше той: като ветеран на отдел „Убийства“ — доста меко определение, тъй като вече беше малко старичък за тази работа — Болд беше като абониран по заплетените случаи: повече, отколкото по принцип трябваше да му се падат. Така че в неговия случай вървенето към успеха си беше чисто наказание.

Много пъти беше му идвало наум, че лейтенант Фил Шосвиц му възлагаше най-тежките случаи, надявайки се така да го склони да кандидатства и той за лейтенантски чин. Но Болд не можеше лесно да бъде помръднат от позициите му. Той предпочиташе работата с хора, а не с преписки.

Видът на пожара и суетнята около него, макар и от далечна дистанция, насади у него страх. Не беше заради мигащите светлини на прожекторите. Не беше заради разгънатите маркучи, заради проблясващия мокър паваж или заради свръхестествения вид на пожарникарите в обемистата им екипировка, с каските и маските, а заради комбинацията от влажни изпарения и тежък мирис, опушените остатъци, които бяха неизменен пейзаж след всеки пожар, и поради самото развинтено въображение на Болд, което му представи предизвикваща клаустрофобия картина на обхваната от пламъци стая и той в ролята на пожарникар, стоящ насред нея, размахващ маркуч като някакъв отмъстител: горящия таван поддава, подът се пропуква под краката му, стените политат върху него. Да се умре в пожар трябва да беше най-ужасяващото нещо на света.