Читать «Без шанс за разпознаване» онлайн - страница 13

— Нов клиент — обяви той, леко разтърсвайки я за рамото.

Беше по-крехка от всеки друг, когото беше докосвал. Беше вълшебна. Особена. Ставал свидетел на това как тя знае неща, които никой друг не би могъл да знае. Това не се случваше винаги, но когато станеше, просто нямаше как да се обясни. Тя притежаваше сила. Дарба — наричаше я тя. Беше нещо повече от това. Беше проникновение, способност да се види в бъдещето, като сън, но истински. Вълшебен.

— Момичето трябва да печели пари — промърмори тя, ставайки от стола и оправяйки гънките по дрехите си. Потупа одобрително Бен по главата. — Тълкуванията ти стават все по-добри — похвали го. — Значи можеш да вършиш и добра работа — подразни го веднага. — Може да те задържа още.

Бен изчака колата да паркира и моторът да утихне. След което се измъкна навън, готов да си свърши работата.

4.

— Да искате чаша кафе? — Младият мъж се изчерви и се коригира. — Чай?

— Не, благодаря.

Лу Болд, почувствал се неловко от предложението, изпита съжаление към младия полицай, принуден от някого да играе тази роля — най-вероятно от Джон Ла Моя, който постоянно работеше с новобранците — дресираше ги, както се изразяваше той. Болд, старши сержант в отдел „Убийства“, често беше предпочитана мишена за този тип невинни шеги, тъй като толерантността му беше далеч над тази на лейтенант Фил Шосвиц, който заради нервния си характер и опулените си очи напомняше на пинчер. Ако искаш всичко да ти е наред, просто направи така, че Шосвиц да си остане в остъкления си кабинет и никъде да не мърда.

Болд би могъл да намери начин да си го върне на Ла Моя, но това означаваше да използва новобранеца за посредник, което му се струваше манипулативно и нечестно.

— Добре съм — каза Болд на момчето. — Все пак благодаря.

Припомни си какво беше да си в униформа и на петия етаж за първи път. Сърцето ти сякаш ще изскочи. Кожата ти е настръхнала. Отдел „Убийства“ в представите на мнозина беше върхът — целта на нечия кариера. Болд се замисли за този тип емоции и се зачуди как се раждаха подобни митове. Вярно беше, че в отдел „Убийства“ си имаха работа с живота и смъртта, за разлика от ония, които се занимаваха само с нарушенията на правилника за движение по пътищата или с невинните пешеходци — но това ставаше с цената на безсъние, чувство за вина и безсилие. Отдел „Убийства“ никак не беше фасулска работа.

Четиридесет и две годишният мъж, седящ днес на стола — с посивяла коса, подстригана много късо, с кръгло лице, поело част от допълнителните петнадесет килограма, които така и не можеше да свали, пръстите му бяха с подути стави заради счупените няколко кокалчета през изминалите десетилетия — беше безнадеждно далеч от онзи стегнат, с блеснали очи, ентусиазиран новобранец, когото някога бяха хванали да използва тоалета на шефа си, което му костваше два месеца патрулиране в международния квартал.

Не можеше вече да вижда обсерваторията от петия етаж на сградата на обществената безопасност. Бурното развитие на сградостроенето през осемдесетте години се беше погрижило за това. То също така беше задръстило улици и пътища, свързващи отделните квартали, препълнило фериботите и устремило имотните оценки до престъпно високи ставки. И въпреки всичко пришълците продължаваха да са добре дошли в Сиатъл, макар това чак толкова да не безпокоеше Болд.