Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 92

Стори й се, че е изминало много време, откакто наистина се е вглеждала в него. Отдавна не бе забелязвала колко е красив той с тъмната си коса и очите, зелени като листата на дъб. Но сега ги виждаше, виждаше сиянието на душата му в техните глъбини. Само заради това си струваше, помисли си тя. Не исках да умра, не искам и сега. Но ако се наложи, бих го направила отново.

— Обичам те — прошепна тя.

— Обичам те — отвърна той и пръстите му, преплетени с нейните, я стиснаха.

Нежна приспивна светлина я обгърна като меко одеяло. Почти не усещаше, че Стефан я държи.

Мислеше, че ще е ужасена. Но не беше, не и докато Стефан е с нея.

— Хората на бала, сега вече ще са добре, нали? — попита тя.

— Сега вече ще са добре — прошепна Стефан. — Ти ги спаси.

— Не се сбогувах с Бони и Мередит. Нито с леля Джудит. Кажи им, че ги обичам.

— Ще им кажа.

— Можеш сама да им кажеш — разнесе се задъхан глас, дрезгав и хриплив. Деймън бе пролазил по пода и сега лежеше до Стефан. Лицето му бе в рани, набраздено със струйки засъхнала кръв, но черните му очи я прогаряха. — Използвай волята си, Елена. Не се предавай. Имаш достатъчно сила…

По устните й заигра усмивка. Знаеше истината. Случилото се сега беше само завършекът на започналото преди две седмици. Бяха й дадени тринадесет дни, за да оправи нещата — да се изясни с Мат и да се сдобрят, да се сбогува с Маргарет. Да каже на Стефан, че го обича. Но отпуснатата й отсрочка изтичаше.

При все това не искаше да наранява Деймън. Обичаше и него.

— Ще се опитам — обеща му.

— Ние ще те заведем у вас — рече той.

— Но още не — каза му нежно тя. — Нека почакаме само още малко.

Нещо се случи и в бездънните му черни очи светлината угасна. Тогава разбра, че Деймън също знаеше.

— Не се страхувам — заговори отново Елена. — Е, само малко. — Налегна я сънливост, чувстваше се приятно, само дето много й се спеше. Сънят бавно я надвиваше и всичко се отдалечаваше от нея.

В гърдите й изведнъж се надигна болка. Не се боеше много, но съжаляваше. Щеше да пропусне толкова много неща, които й се искаше да бе направила.

— О — изрече меко. — Колко е странно.

Стените на криптата сякаш започнаха да се топят. Станаха сиви и неясни и се появи портал, като врата, която водеше към стая под земята. Само че това бе портал към светлината.

— Колко е красиво — промърмори Елена. — Стефан? Толкова съм уморена.

— Сега можеш да си починеш — прошепна той.

— Ти няма да ме пуснеш, нали?

— Не.

— Тогава няма да се страхувам.

Нещо заблестя върху лицето на Деймън. Тя протегна ръка, докосна го, сетне вдигна пръсти учудено.

— Не бъди тъжен — рече тя, усетила студената влага по пръстите си. Но изведнъж я прониза тревога. Сега кой щеше да разбира Деймън? Кой щеше да го води, да се опитва да прозре това, което наистина се крие в него? — Двамата трябва да се грижите един за друг — каза на глас Елена. Почувства прилив на сила като пламък на свещ, трепкащ на вятъра. — Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?