Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 91

— Елена! — проехтя отново ужасеният вик на Стефан.

Тя почувства как цялото й тяло се изпълни със светлина. Сякаш бе прозрачна. Само че светлината беше болка. Под нея изкривеното лице на Катрин гледаше право към зимното небе. Воят, излизащ от устата й, бе преминал в тънки накъсани писъци.

Елена се опита да се надигне, но нямаше сили. Лицето на Катрин се пропука. От пукнатините избухнаха пламъци. Писъците се извисиха в кресчендо. Косата на Катрин бе обзета от пламъците, кожата й почерня. Елена усещаше огъня и отдолу, и отгоре.

Сетне нещо я сграбчи, стисна я за раменете и я издърпа настрани. Студенината на сенките й подейства като ледена вода. Нещо я обърна, прегърна я.

Видя ръцете на Стефан — почервенели там, където бяха изложени на слънцето, и кървящи от впитите въжета, които бе разкъсал. Видя лицето му, видя огромния ужас и безкрайната мъка. Сетне очите й се замъглиха и вече не виждаше нищо.

Мередит и Робърт, които удряха по окървавените муцуни, подаващи се през дупката на вратата, се спряха объркани. Зъбите бяха престанали да щракат и да разкъсват. Мередит надникна внимателно и забеляза, че очите на кучетата са изцъклени и помътнели. Животните не помръдваха. Тя погледна към Робърт, който се изправи задъхан.

Откъм мазето не се чуваше никакъв звук. Беше се възцарила тишина.

Но още не смееха да се надяват.

Безумните писъци на Вики секнаха, сякаш прерязани с нож. Кучето, което бе забило зъби в бедрото на Мат, се скова, тялото му потръпна конвулсивно, после челюстите се отпуснаха. Опитвайки се да си поеме дъх, Бони се извъртя, за да погледне гаснещия огън. Имаше достатъчно светлина, за да различи телата на кучетата, които лежаха отвън.

Двамата с Мат се облегнаха един на друг и се огледаха в почуда.

Най-после снегът бе спрял.

Елена отвори бавно очи.

Всичко беше ясно и спокойно.

Радваше се, че писъците бяха спрели. Бе изпитала силна болка. Сега вече нищо не я болеше. Сякаш тялото й отново бе изпълнено със светлина, но този път нямаше болка. Все едно се носеше високо и волно върху пухкави облаци. Почти не усещаше тялото си.

Усмихна се.

Завъртя глава и не изпита болка, макар че се почувства още по-свободна, като литнала птица. Върху правоъгълника от бледа светлина на пода видя димящите останки от сребристата рокля. Лъжата на Катрин отпреди петстотин години бе станала истина.

Е, всичко бе свършило. Елена извърна поглед. Вече не желаеше зло никому, а и не искаше да си губи времето с Катрин. Имаше много по-важни неща.

— Стефан — въздъхна тя и се усмихна. О, толкова бе хубаво. Сигурно така се чувстваха птиците. — Не исках да стане така — промълви тя с нежен и печален глас. Зелените му очи бяха влажни. Тя видя напиращите сълзи, но той отвърна на усмивката й.

— Зная, зная, Елена.

Той разбираше. Това беше хубаво, беше важно. Сега вече беше лесно да види кои са важните неща. А разбирането на Стефан означаваше за нея много повече от всички други неща на света.