Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 8

А сега, когато го докосна, тя искаше да го убие.

Спря се отново и се преви на две, сякаш щеше да повърне.

Да я види такава, беше много по-голямо мъчение, отколкото да я гледа студена и мъртва. Може би тъкмо заради това Деймън го бе оставил жив. Може би това бе неговото отмъщение.

И може би Стефан просто трябваше да направи онова, което възнамеряваше, след като убие Деймън. Да дочака зората и да свали сребърния пръстен, който го пазеше от слънчевата светлина. Да застане окъпан в огнената прегръдка на тези лъчи, докато изгорят плътта по костите му и спрат завинаги болката.

Но знаеше, че не би могъл да го направи. Докато Елена стъпваше по тази земя, той никога нямаше да я напусне. Дори и тя да го мразеше, дори да го преследваше, за да го убие. Би направил всичко, за да я опази.

Стефан мина по заобиколен път, отивайки към пансиона. Трябваше да се измие и преоблече, преди да позволи да го види някое човешко същество. Щом се озова в стаята си, изми кръвта от лицето и врата си и огледа ръката си. Процесът на зарастване вече бе започнал и ако се концентрираше достатъчно силно, можеше да го ускори и доведе докрай. Силите му бързо го напускаха, схватката с брат му вече го бе изтощила. Но беше важно да се излекува. И не заради болката — той едва я забелязваше, — а защото трябваше да е здрав и да изглежда добре.

Деймън и Елена го чакаха пред училището. Стефан усети в мрака нетърпението на Деймън, както и новото и диво присъствие на Елена.

— По-добре е да не се издъниш — обади се Деймън.

Стефан не каза нищо.

Училищният салон бе друг център на оживление. Предполагаше се, че събралите се тук ще се забавляват и ще танцуват след церемонията по случай Деня на основателите. Всъщност онези, които бяха останали заради бурята, крачеха нервно напред-назад или се бяха събрали на малки групи и разговаряха. Стефан погледна през отворената врата, съзнанието му търсеше един конкретен човек.

Мат.

Мат се изправи и се огледа озадачено. Стефан искаше да му внуши да излезе отвън. Нуждаеш се от свеж въздух, помисли той, изпращайки посланието в подсъзнанието на Мат. Имаш чувството, че всеки момент ще заспиш.

Заведи я в кабинета по фотография, каза мислено на Деймън, който бе застанал скрит в сенките, невидим в мрака. Тя знае къде е. Не се показвайте, докато не ви кажа. След това се отдръпна и зачака появата на Мат.

Младежът излезе и вдигна към тъмното небе измъченото си изпито лице.

— Стефан! Ти си тук! — извика обезумяло, когато Стефан го заговори. Отчаяние, надежда и ужас се бореха върху лицето му. Забърза към Стефан. — Доведоха ли я вече? Има ли някакви новини?

— Ти какво си чул?

Мат се втренчи за миг в него, преди да отговори.

— Бони и Мередит дойдоха и казаха, че Елена подкарала към моста Уикъри с моята кола. Казаха, че тя…

— Млъкна и преглътна. — Стефан, не е вярно, нали? — Очите му гледаха умоляващо.

Стефан извърна поглед.

— О, Господи! — простена Мат. Обърна се с гръб към Стефан и притисна длани към лицето си. — Не го вярвам. Не вярвам. Не може да е истина.

— Мат… — Стефан докосна рамото на младежа.