Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 72

— О, не! — възрази момичето. — Приключих с това. Мразя го.

— Това е огромна дарба… — поде Аларик.

— Това е само огромно бреме. Виж, ти не разбираш. Дори обикновените предсказания са достатъчно лоши. Излиза, че през цялото време разкривам неща, които не искам да зная. Но да те завладеят… това е ужасно. А след това дори не помня какво съм казала. Отвратително е.

— Да те завладеят? — повтори Аларик. — Какво означава това?

Бони въздъхна.

— Това ми се случи в църквата — обясни търпеливо.

— Мога да правя различни предсказания като например с восък и вода или да гледам на ръка — при тези думи тя стрелна Елена с многозначителен поглед — и други такива. Но има случаи, когато… някой… ме завладява и просто ме използва, за да говори чрез мен. Все едно, че друг се е вселил в тялото ми.

— Като на гробището, когато каза, че нещо ме очаква — намеси се Елена. — Или когато ме предупреди да не приближавам до моста. Или когато беше у дома на вечеря и каза, че Смъртта, моята смърт била в къщата. — Погледна машинално към Деймън, който й отвърна с ленив и равнодушен поглед. Все пак тогава приятелката й бе сгрешила. Деймън не беше нейната смърт. Тогава какво означаваше онова предсказание? За миг нещо проблясна в съзнанието й, но преди да го улови, Мередит я прекъсна.

— Все едно друг глас говори чрез Бони — поясни тя на Аларик. — Дори звучи различно. Навярно не си бил достатъчно близо до църквата, за да видиш.

— Но защо не си ми казала за това? — развълнува се Аларик. — Това може да е много важно. Това нещо, каквото и да е то, може да ни даде информация. Би могло да разясни мистерията с другата Сила или поне да ни насочи как да я открием.

Бони поклати глава.

— Не. Това не е нещо, което мога да извикам с едно подсвирване, камо ли да отговаря на въпросите ми. Просто се случва. И аз го мразя.

— Искаш да кажеш, че не можеш да направиш нищо, с което да го призовеш? Да стане така, че пак да се случи?

Елена и Мередит, които отлично знаеха какво трябва да се направи, се спогледаха. Елена прехапа устната си. Изборът беше на Бони. Трябваше да е неин.

Бони, която бе обхванала главата си с ръце, стрелна с поглед Елена през червените си къдрици. После затвори очи и изпъшка.

— Свещи — каза.

— Какво?

— Свещи. Пламъкът на свещта може да го призове. Но, виждате ли, не съм сигурна, не обещавам нищо…

— Някой да отиде да потърси в кабинета по химия — нареди Аларик.

Сцената сякаш бе повторение на случилото се в деня, когато Аларик се появи в училището и ги помоли да подредят столовете си в кръг. Елена огледа кръга от лица, които на пламъка на свещта бяха добили странни изражения. Там беше Мат, стиснал челюсти. До него седеше Мередит, чиито дълги тъмни мигли хвърляха сенки върху страните й. И Аларик, наведен нетърпеливо напред. После Деймън — светлината танцуваше върху фините черти на лицето му. Стефан, с високите си скули, които според Елена изглеждаха неестествено подчертани. И накрая Бони — крехка и бледа на фона на златистото сияние на пламъка.

Ние сме свързани, помисли си Елена, обзета от същото чувство като в църквата, когато съедини ръцете на Стефан и Деймън. Спомни си белия восъчен кръг, който плуваше в купата с вода. Означава, че ще успеем, ако се съюзим.