Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 68

— Сега няма да говорим за това, но мисля, че утре ще трябва да отидем да го видим. Да му кажа… — Елена отпусна отчаяно ръката си. Не знаеше какво иска да каже на Мат, но в едно бе сигурна: трябваше да направи нещо.

— Аз мисля — поде Стефан бавно, — че е по-добре ти да се видиш с него. Аз се опитах да поговоря с него, но той въобще не пожела да ме изслуша. Разбирам го, но може би ти по-добре ще се разбереш с него. А и смятам — млъкна, сетне продължи с решителен тон, — че е за предпочитане да се видите насаме. Можеш да отидеш сега.

Елена го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Но… наистина ли си добре? Бих могла да остана с теб…

— Добре съм, Елена — увери я Стефан нежно. — Върви.

Тя се поколеба, сетне кимна.

— Няма да се бавя — обеща му.

Елена се промъкна предпазливо покрай едната страна на дървената паянтова къща с олющена боя и килната пощенска кутия с табелка Хъникът. Прозорецът на Мат не беше залостен. Невнимателно момче, мислено го смъмри тя. Не знаеш ли, че нещо може да се промъкне вътре? Отвори прозореца, но не можеше да продължи по-нататък. Невидима бариера като мека стена от гъст въздух препречваше пътя й.

— Мат — прошепна Елена. Стаята беше тъмна, но тя различи смътните очертания на фигура в леглото. Електронният часовник с бледозелени цифри на нощното шкафче показваше 00:15. — Мат — прошепна отново.

Фигурата се размърда.

— Ъ?

— Мат, не искам да те изплаша. — Говореше с мек успокояващ глас, опитвайки се да го събуди по-внимателно. Не искаше да го стресне и да му изкара акъла. — Аз съм, Елена, и искам да поговорим. Само че първо трябва да ме поканиш вътре. Ще ме поканиш ли?

— Ъхъ. Влизай. — Елена се учуди, че в гласа му въобще не прозвуча изненада. Чак след като се прехвърли през перваза, осъзна, че той говореше в просъница.

— Мат. Мат — прошепна тя, боейки се да се приближи повече. В стаята бе задушно и прекалено горещо — радиаторът беше пуснат докрай. Видя бос крак да се подава изпод одеялата на леглото, а отгоре стърчеше руса коса.

— Мат? — Тя се наведе колебливо и го докосна.

Това имаше ефект. Със силно ръмжене Мат се изправи рязко в леглото и се озърна. Широко отворените му втренчени очи срещнаха нейните.

Елена усети, че се свива, като се опитваше да изглежда по-малка, безобидна, незаплашителна.

— Не исках да те изплаша. Зная, че сигурно е шокиращо. Но би ли поговорил с мен?

Той продължи да се взира безмълвно в нея. Пшениченорусата му коса беше влажна от потта и стърчеше нагоре като перушината на мокро пиле. Тя забеляза туптенето на пулса на голата му шия. Опасяваше се, че момчето ще скочи от леглото и ще побегне от стаята.

После раменете му се отпуснаха и той бавно затвори очи. Дишаше дълбоко, но накъсано.

— Елена.

— Да — прошепна тя.

— Ти си мъртва.

— Не. Аз съм тук.

— Мъртвите не се връщат. Баща ми не се върна.

— Аз не умрях наистина. Просто се промених. — Очите на Мат оставаха затворени, отказваше да приеме случващото се. Елена почувства как я залива студена вълна на безпомощност. — Но ти се иска да съм мъртва, нали? Ще си вървя — добави шепнешком.