Читать «Яростта (Книга трета)» онлайн - страница 23

Най-после усети, че светът около нея е спрял да се върти и всичко си идва на мястото. Остана така няколко безкрайни минути с глава, отпусната на рамото му, потопена в спокойствието и сигурността на близостта му.

После вдигна глава и го погледна в очите.

Когато по-рано същия ден си беше спомнила за Стефан, беше мислила как би могъл да й помогне. Смяташе да го помоли, да го умолява да я спаси от този кошмар, да я направи отново предишната Елена. Но сега, докато го гледаше, изпита странно отчаяно примирение.

— Нищо не може да се направи, нали? — попита много тихо.

Той не се престори, че не разбира.

— Не може — отвърна той също толкова тихо.

Елена се почувства така, сякаш е направила последната крачка, прекосявайки невидима линия, откъдето нямаше връщане назад.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб в гората — изрече, когато отново възвърна гласа си. — Не зная защо извърших всички онези неща. Спомням си какво направих, но не помня защо го направих.

— Съжаляваш? — Гласът му потрепери. — Елена, след всичко, което ти причиних, след всичко, което ти се случи заради мен… — Не можа да довърши и двамата се притиснаха един към друг.

— Колко трогателно — разнесе се глас откъм стълбите. — Искаш ли да имитирам цигулка?

Елена изтръпна, спокойствието й се стопи и кръвта се смрази във вените й. Бе забравила хипнотичната настойчивост на Деймън, пламтящите му черни очи.

— Как влезе тук? — попита Стефан.

— По същия начин като теб, предполагам. Привлечен от лумналия огън на отчаянието на Елена. — Деймън кипеше от ярост, Елена тутакси го усети. Бе не само раздразнен или обезпокоен, а изпълнен с нажежен до бяло гняв и враждебност.

Но той се бе държал добре с нея, когато бе объркана и безразсъдна. Беше я завел на безопасно място, беше се погрижил за нея. И не я бе целунал, докато се намираше в онова ужасяващо уязвимо състояние. Той беше… мил с нея.

— Между другото, там долу става нещо — заяви Деймън.

— Зная, пак е Бони — кимна Елена, пусна Стефан и отстъпи назад.

— Няма това предвид. Нещо става отвън.

Смаяна, Елена го последва до първия завой на стълбите, където имаше прозорец, гледащ към паркинга. Усети Стефан зад гърба си, докато се наведе да огледа сцената долу.

Пред църквата се бе насъбрала тълпа, но хората стояха в редици в края на паркинга и никой не се осмеляваше да отиде по-нататък. Срещу тях се бе събрала не по-малка глутница кучета.

Приличаха на две армии, готови за бой. Но най-странното беше, че и двете групи бяха неподвижни. Хората изглеждаха като парализирани от тревога, докато кучетата сякаш чакаха нещо.

На Елена й направи впечатление, че кучетата са от различни породи. Имаше корджи, дребни кучета с остри муцуни и лъскави кафявочерни териери, както и едно лхаса апсо с дълга златиста козина. Различи по големина шпаньоли, един териер и много красив снежнобял самоед. Видя и големи кучета: ротвайлер с отрязана опашка, сива ловджийска хрътка и огромен шнауцер — катраненочерен.