Читать «Бялата къща» онлайн - страница 5

Разбрах, че дядо и мистър Спрюл са се спогодили, защото камионът потегли. Аз минах край ремаркето, покрай младежа в каросерията, който се беше поразмърдал, но пак гледаше асфалта, и застанах до дядо.

— Тринайсет километра натам, завивате покрай една изгоряла плевня и после още десет километра до река Сейнт Франсис. Първата ферма след реката вдясно.

— Близо е до река? — попита мистър Спрюл, сякаш го пращаха в блато.

— Да, но земята е хубава.

Мистър Спрюл отново погледна жена си, а после се обърна към нас:

— Къде да разпънем палатките?

— Ще видите едно сенчесто място отзад до силоза. Там е най-добре.

Гледахме ги как се отдалечават — камионът им дрънчеше, гумите им играеха, кашоните и тенджерите подскачаха.

— Май не ти харесаха, а? — попитах аз.

— Защо, добри хора са. Просто са различни.

— Имахме късмет, че ги намерихме, нали?

— Да.

Колкото повече помощници, толкова по-малко памук щях да бера аз. През следващия месец щях да ходя на полето по изгрев, да мятам през рамо един триметров чувал, да огледам за миг-два някой безкраен ред памук, по-висок от мен, а после да тръгна по него и да се изгубя. Щях да бера памук, да късам с равномерни движения пухкавите топчици от разпукнатите кутийки и да ги тъпча в чувала, щях да се боя да погледна реда и да си спомня колко е безкраен, щеше да ме е страх да охлабя темпото, защото някой можеше да забележи. Пръстите ми щяха да се разкървавят, вратът ми щеше да изгори, а гърбът ми щеше да се схване.

Да, исках много помощници на полето. Много планинци, много мексиканци.

Памукът чакаше и дядо ми губеше търпение. Макар все още да караше камиона с най-подходящата според него скорост, той беше неспокоен, защото по другите ферми край пътя имаше работници, а в нашата не. Нашите мексиканци закъсняваха с два дни. Отново паркирахме до бакалницата на Поп и Пърл и аз отидох с дядо до кафенето, където той се сдърпа с отговорника за сезонните работници.

— Спокойно, Илай — каза човекът. — Всеки момент ще дойдат.

Дядо обаче не можеше да се отпусне. Отидохме пеша до магана в края на града — пътят беше дълъг, но на дядо не му се щеше да хаби бензин. Между шест и единайсет сутринта беше набрал близо сто кила памук и все пак вървеше толкова бързо, че едва го настигах.

Около магана беше пълно с камиони и ремаркета. Някои бяха празни, други чакаха реда си. Отново махнах на близнаците Монтгомъри, докато те потегляха с празно ремарке да докарат още памук от фермата си.

Хорът на тежките машини гърмеше ли, гърмеше. Бяха неописуемо шумни и опасни. Всяка есен поне един работник ставаше жертва на някаква ужасна злополука в магана. Беше ме страх от машините и когато дядо ми заръча да го чакам отвън, се съгласих с голяма радост. Той мина покрай група фермери, които чакаха ремаркетата си, но не си направи труда да им кимне. Имаше си проблеми.

Намерих си безопасно местенце там, където изкарваха готовите бали и ги товареха на ремаркета, които после заминаваха за Северна и Южна Каролина. В единия край на магана набраният памук се засмукваше през дълга тръба, широка трийсет сантиметра; после изчезваше в сградата, където го подхващаха машините. Излизаше от другия край на спретнати четвъртити бали, покрити със зебло и здраво пристегнати със стоманени ленти, широки колкото палеца ми. Добрият маган изкарва идеални бали, дето могат да се редят като тухли.