Читать «Бялата къща» онлайн
Джон Гришам
Annotation
„Бялата къща“ е роман от американския писател Джон Гришам, публикуван през 2001 година. Историята е вдъхновена от детството на автора в Арканзас по време на войната с Корея.
Романът тече през погледа на седемгодишното момче Люк Чандлър, което живее заедно с родителите си в малка, небоядисана къща. С настъпването на новия сезон на памука семейство Чандлър наема едно семейство и няколко мексиканци да им помагат в събирането. В рамките на тези няколко месеца, писателят описва подробно всеки ден от този начин на живот и всевъзможните проблеми, породени от условията му.
[[http://bg.wikipedia.org/wiki/Бялата_къща|Статията „Бялата къща“ от Уикипедия]] се разпространява при условията на [[http://bg.wikipedia.org/wiki/GNU_FDL|Лиценза за свободна документация на ГНУ]]. (Можете да разгледате [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Бялата_къща?action=history|историята и авторите на статията]].)
Джон Гришам
info
Джон Гришам
Бялата къща
Планинците и мексиканците пристигнаха в един и същи ден. Беше сряда, някъде в началото на септември 1952 г. Три седмици преди края на сезона Доджърс водеха пред Кардинале с пет спечелени мача и работата ни май беше спукана. Затова пък памукът стигаше до кръста на баща ми, още малко и щеше да ме задмине, а преди вечеря татко и дядо си шепнеха думи, каквито рядко чувах от тях. Очертавала се хубава реколта.
Татко и дядо бяха фермери, работеха здраво и ставаха черногледи само когато обсъждаха времето или памука. Слънцето прежуряло, дъждовете край нямали, реката щяла да придойде, семената и торовете поскъпвали, пазарът бил несигурен. И в най-прекрасните дни мама ми прошепваше тайничко: Не се тревожи. Ей сега ще намерят за какво да се вайкат.
Когато тръгна да търси планинците, дядо ми се притесняваше колко ще поискат. Според него миналата година вървяло по долар и половина за петдесет килограма набран памук, но вече се говорело, че някакъв фермер в Лейк Сити дава по долар и шейсет.
На път към града това явно не му излизаше от ума. Дядо никога не приказваше зад кормилото. Според майка ми, която също не беше кой знае каква шофьорка, той имал страх от автомобилите. Камионът му беше Форд от 39-а година, но нямахме друго превозно средство, само него и стария ни трактор. Това не беше кой знае какъв проблем, освен когато ходехме на църква, защото мама и баба трябваше да се тъпчат и двете отпред с най-хубавите си рокли, а ние с татко се возехме отзад в прахоляка. В Арканзас модерните коли бяха рядкост.
Дядо караше с петдесет километра в час. Той вярваше, че всеки автомобил си има оптимална скорост, и кой знае как беше определил, че неговият стар камион върви най-добре при петдесет километра в час. Майка ми твърдеше пред мен, че това е смешно. Казваше също така, че дядо и татко навремето се разправяли дали камионът не трябва да се кара по-бързо. Но баща ми рядко шофираше, а когато аз се возех с него, той заковаваше на петдесет от уважение към дядо. Майка ми подозираше, че татко кара много по-бързо, когато е сам.
