Читать «Битие» онлайн - страница 490

Завидя на сондите, които се отдалечаваха от галактическия център. Те можеха да открият безчет изумителни обекти, дори централната черна дупка на Млечния път. Куриерът също беше разочарован, че този кораб никога няма да зърне планетата Турбулентност. Земята обаче обеща да споделя резултатите с тях. Рано или късно някоя сонда щеше да види родния свят на Куриера така ясно, сякаш се намира в непосредствена близост. Лейси се надяваше на добри новини, и то не само за приятеля й.

Би било хубаво човечеството да има съюзници в студения космос.

Трябваше да почива. Оказа се, че АКЛ се нуждаят от сън. Така че Лейси се спусна до хижата си на ниво Един милиметър и призова около нея кълбо от нощ. Възбудата от паметния ден обаче не й даваше покой и тя създаде свежи цветя за саксията на прозореца. После прибави картина на Хакер и любимите му делфини, изследващи своите изумителни предели. Погълнати от съвсем друга история.

„Един от бонусите на оставането в Слънчевата система. Ще получавам новини за синовете си, за техните деца и внуци. Не мога да се свързвам с тях директно — колко ужасно би било да ти досаждат десет милиона призраци на отдавна умряла баба! Въпреки това се надявам, че от време на време ще ми пращат снимки.“

Баба. Последните й спомени приживе бяха за опъната суха кожа. За крехкост, болка и раздразнение към всеки, който й отправяше комплименти за „енергичността“ й. Беше очаквала да се събуди тук като старицата, която бяха записали за копиране.

А сега? Изобщо не се чувстваше като баба! Като млада се беше огъвала под товара на очакванията на други хора. Аристократичните претенции на семейството й. Хищното преследване от папараци и млади безделници, които се опитваха да я отклонят от онова, за което копнееше. Донякъде по-добрият живот като годеница, съпруга и майка. Тайното чувство за вина от знанието, че въпреки всички тези ангажименти би могла да се съсредоточи върху големи неща. Прекрасни неща.

„И едва сега съм ключов член на най-важното научно начинание! И се чувствам…“

Всичко това може и да беше програмирана илюзия, но тази виртуална версия се чувстваше млада, изпълнена с живот, готова за предизвикателствата.

Хм, предизвикателства. Беше забелязала как напрегнато я гледа високият, грубоват на вид Хамиш Брукман и как се мъчи да скрие интереса си. „Да му се не види. А аз нарочно избрах да изглеждам на четирийсет и две. Пък и в реалността този човек никога не е бил мой любимец.“

Разбира се, в този свят Брукман не можеше да попречи на науката, а само да й помага. Всъщност талантите му можеха да се окажат по-ценни тук, отколкото бяха на Земята. „Всички ще се нуждаем от разказвач, при това не само за разнообразие. Когато потекат данните и образите на далечни светове и извънземни същества, ние, техничарите, често ще се вкопчваме в първата теория или обяснение, които ни се сторят уместни.“

Брукман пък можеше да предлага алтернативи — ако не друго, то само за да се заяжда! Подминатите, но все пак възможни „ами ако“. Онзи дразнещ един процент невероятности. По време на безкрайното пътуване много от тях можеше да се окажат истина.