Читать «Теория на хаоса» онлайн - страница 3

При навлизането в малко открито пространство, последното от трите момичета първо го долови — далечен в началото, но усилващ се с всяка секунда, звук от преследване. За момент й се стори, че това беше някакво ехо, но паузите бяха неравномерни, а темпото се засилваше с всяка стъпка. Нямаше нужда да предупреждава останалите, защото и те вече го бяха чули. В един миг и трите ускориха ход, ръцете и краката започнаха да се мятат хаотично, а коленете започнаха да се подгъват от напрежението. Многобройни лъчи на мощни фенери започнаха да кръстосват гората; инстинктът им подсказа да се привеждат колкото могат по-ниско и да размятат с приведените си глави шибащите ги по пътя им клони.

— Разделяме се — прошепна момичето водач, достатъчно силно, за да го чуят и другите. Бяха обсъждали този вариант преди няколко седмици и се бяха споразумели, че поне една от тях трябваше на всяка цена да се измъкне, за да разкаже на света какво се върши зад телената мрежа. Най-добрият им шанс беше да се разделят, за да увеличат максимално вероятността. Те се плъзнаха на три различни страни, без дори да се погледнат за последно една друга; нямаше дори и миг свободен за такива сантименталности. Пътят. Да се доберат до пътя. Миг по-късно прогърмя първият откос от автоматично оръжие над главите им.

Една прегърбена фигура се взираше в нощното небе, със сплетени ръце на гърдите в опит да задържи мъничко топлина. Тънката плетена вълнена жилетка, наметната върху престарелите му плещи, се бе оказала единствената дреха под ръка, когато го бе сварило съобщението за бягството. По някаква причина той изпитваше наслада от студа, може би като наказание за провала си. Младите дами бяха успели да преминат оградата, точно както го бе предвидил. Групата от преследвачи вече настигаха бегълките и въпреки това той изпитваше горчивина от загубата. Беше се надявал, че ще се научат. Никога не му бяха допадали тези моменти — редките случаи, когато съдбата го принуждаваше да преследва собствените си ученици. Трите момчета в Аризона. Двете в Пенсилвания. И сега това. Особено в такъв съдбоносен момент. Нямаше никакво време за такива отвличания на вниманието. Но какъв ли пък друг избор би имал? Те просто се оказаха глупачки. Не бяха успели да проумеят нищо. Или може би той не бе успял да отвори очите им за възможностите.

Радиото в ръката му изпука.

— Две от момичета са вече в обсега ни. Да ги застреляме ли?

Старецът бавно поднесе микрофона до устата си.

— Спрете ги. И ги върнете обратно. — Точно и ясно съобщение, без никаква следа от емоция. — Начинът — без значение.

Винаги трябва да има място за саможертва. Думите, които бе прочел толкова отдавна, и в които бе повярвал без всякакво съмнение, отново изплуваха. Но по някакъв начин сигурността им не можеше да обясни защо винаги най-надарените, онези, на които залагаше най-големи надежди, в крайна сметка неизбежно разочароваха. Съдбата сякаш се подиграваше с него на всяка крачка.