Читать «Корабокрушенецът от „Цинтия“» онлайн - страница 123

Възможността се яви в лицето на един дребен като джудже голобрад мъж, жив като катерица, който се представи за репортер в един от главните стокхолмски вестници и се изкачи на борда на „Аляска“, за да измоли честта за „лична среща“ с младия капитан. Целта на младия вестникар, нека го кажем веднага, беше единствено да измъкне от своята жертва данни за една биография от сто реда. Той не можеше да попадне на по-склонен да се подложи на подобна вивисекция обект. Ерик ожидаше да каже истината и заяви официално, че изобщо не заслужава да го чествуват като нов Кристофър Колумб.

Така той разказа всичко, без да премълчи подробностите, разказа своята история, обясни как е бил намерен в морето от един беден рибар от селището Норое, как е станал ученик на господин Малариус, а после доктор Швериенкруна го е отвел със себе си в Стокхолм, как са успели да узнаят, че Патрик О’Доноган може би знае разгадката на неговата участ, как разбрали, че той се намира на борда на кораба „Вега“, как отишли да го търсят, как се наложило да променят маршрута си, а след това да стигнат чак до остров Ляхов и оттам до нос Челюскин… Ерик разказа всичко това, сякаш за да се оправдае, задето го бяха превърнали в герой. Разказа го, защото се срамуваше, че го отрупват с похвали за нещо, което той смяташе за съвсем естествено и просто.

А докато той говореше, моливът на репортера Скирелиус бягаше по хартията със стенографска бързина. Датите, имената, най-малките подробности — всичко беше записано. С трепет на сърцето Скирелиус си представяше, че щеше да извлече от тази изповед не сто, а петстотин или шестстотин реда. И какви редове!… Един потресаващ разказ, почерпен от първоизточника, истински вълнуващ фейлетон!

На другия ден този разказ изпълваше цели три колони в най-четения в Швеция вестник. И както става почти винаги в подобни случаи, откровеността на Ерик вместо да намали заслугите му, й придаде още по-голямо значение благодарение на скромността, с която беше разказана, и с романтичната окраска, която бе придала на тази история. Печатът и читателската публика се нахвърлиха жадно върху нея. Тя бе преведена много бързо на различни езици и биографичните подробности на Ерик обиколиха много скоро Европа.

Така те пристигнаха и в Париж и попаднаха една вечер с още влажния от печата френски вестник в скромния салон на втория етаж на една стара частна къща на улица „Дьо Варен“.

В салона имаше двама души. Една облечена в черно дама с побелели коси, която изглеждаше още млада, но цялото й същество излъчваше някакъв вечен траур, седеше под абажура на една стояща лампа и бродираше машинално, докато очите й търсеха в мрака някакъв незабравим мъчителен спомен.

От другата страна на масата висок стар човек преглеждаше с разсеян поглед вестника, който прислужникът току-що му бе донесъл.

Това беше господин Дюриен, почетен главен консул и един от секретарите на Географското дружество — същият, който бе присъствувал на банкета в Брест, даден от началника на мореплаването по време на пребиваването на „Аляска“ там.