Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 40

— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.

— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?

— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.

— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.

— Чувствам така твоят свят.

— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.

— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.

Глава 13. Обещанието

— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.

Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.

Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.

— Знаех си, че ще те намеря тук! — възкликна тя, съзирайки Владимир, седнал на бюрото си, с глава заровена в един учебник.

— Не биваше да идваш — предупреди я той, без да вдига поглед — в къщата или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.

В далечината се чуваше зловещ вой.

— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?

— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.

— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.

Джени погледна през прозореца.

— Те идват за мен — призна тя нервно на Владимир. — Искат да бъда… една от вас.

Владимир обърна страницата на книгата си без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.

— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.

— Но аз искам да остана тук! — измрънках.

— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.

— За седемнадесет годишната си дъщеря?

Той ме наметна с якето.

— По добре да тръгвам, — започна Джени, гледайки през мъглявото стъкло на кабинета. — Беше глупаво от моя страна да идвам.

— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.

— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.

— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.

— Чакай! — извика Владимир, макар че погледът му още бе върху книгата.

Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея.

— Откакто те срещнах, не съм на себе си, — призна той.

Воят навън продължаваше.

— Хайде, момиче! — подбутна ме Александър.

— Страхувах се, че няма да те видя повече — каза Джени. — Ако си тръгна оттук без теб, може да не те намеря следващия път.