Читать «Нежност в ковчег» онлайн - страница 40
Елън Шрайбер
— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.
— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?
— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.
— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.
— Чувствам така твоят свят.
— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.
— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.
Глава 13. Обещанието
— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.
Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.
Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.
—
—
В далечината се чуваше зловещ вой.
— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?
— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.
— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.
Джени погледна през прозореца.
—
Владимир обърна страницата на книгата си без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.
— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.
— Но аз искам да остана тук! — измрънках.
— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.
— За седемнадесет годишната си дъщеря?
Той ме наметна с якето.
—
— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.
— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.
— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.
—
Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея.
—
Воят навън продължаваше.
— Хайде, момиче! — подбутна ме Александър.
—